— Нема да дойда.
Не се отвори вече нито еднаж лицето й, не се разведри, не омекна ни гласът й, ни погледът й. Не викаше, не се караше, ще проговори две-три думи само когато беше необходимо, а когато ставаше нужда да каже нещо на Ния — казваше го на Раца или на някое от децата й, та да го чуе и Ния. Помръкна, помрачи се с нея и цялата къща. Ала и сега Султана не нарушаваше с нищо реда в къщата. Тя не говореше с Ния, не я поглеждаше, не споменаваше името й, но се случи еднаж по-младата снаха да позакъснее за трапезата, улисана с някаква работа в стаята си, и Султана се обърна към седналите там:
— Кажете й, че сме сложили.
И никому не даваше да почне, докато не седна на трапезата и Ния.
Опита се Раца, докато бяха сами, да я заприкаже, да я поразговори — такава си беше тя, дотегна й това мълчание в къщи:
— Ех, майко… те ще се делят веке, Лазе и Ния, нема що, ама ти немой толкова, ще се поболиш. Където се прави нова къща, сички са весели, за радост е новата къща…
— Що! — настръхна срещу нея Султана. — Ти знам, че си весела, сички сте весели… ама мене гроба ми градят там.
И Стоян отвори уста еднаж — дано да е преминало на старата:
— Охо! Първият кат отиде веке нагоре. Майстор Дуко…
— Ха! — сопна му се Султана и така го погледна, че приказката му спря на гърлото недоизречена. Очите й гледаха страшно, с почервенели клепки.
Макар да беше тя все така в огън, не се заглеждаше много сега в людете си. Само Лазара дебнеше непрестанно, с жадни, тъжни очи, търсеше го непрестанно с поглед, когато беше в къщи, и все поглеждаше към вратата, когато наближаваше време да се прибере вечер. Не можеше да му се нагледа, но се пазеше да не забележат другите тая нейна нова жажда. Лазар не й заговори вече за новата си къща и тя изпитваше мрачна радост, когато забеляза, че той не мислеше много за къщата си.
Другаде беше с мислите си Лазар Глаушев.
Райко Вардарски за всяко нещо гореше с цялата си душа, но повече беше склонен да ръкомаха, да надува гуша, да гърми с гласа си, отколкото да действува. Не липсваше смелост на учителя, не му липсваха и сили, но той като че ли все не знаеше как да почне, кога да почне. Около една неделя след заминаването си Руменова му писа, че ще помогне на малкия Брашнаров да замине за Русия; нека бъде готово момчето всеки час да замине и тя ще пише кога да замине. Вардарски дебна два дни пред къщата на Брашнарови, докато успя да предаде на малкия какво бе писала учителката. И после все го преследваше, търсеше го да му повтаря поръчката на Руменова — да не забравя, да бъде готов за път всеки час. Двайсетина дни по-късно той получи второ писмо от Руменова, тоя път от Скопие. Тя му пишеше да изпрати веднага момчето и как ще я намери то в Скопие. Вардарски се смути, забърка се: за Битоля — лесно, ами сега чак в Скопие! Той не знаеше как да изпълни поръчката на Руменова. Далеко е Скопие, а Васил Брашнаров е още малък и трябва да бяга скришом от домашните си, от всички в Преспа! Вардарски изтича при Лазара, откри му тайната на малкия беглец.
— Минава ли ти през ума какво ще стане — каза Глаушев, — ако се узнай, че ние с тебе и учителката сме замесени в тая работа? Нема да е само за бегството на малкия, ами Брашнаровци ще рекат, че ние…
Ама — тръсна той глава отеднаж — добре е да замине това дете. Ние немаме ни едно наше дете в Русия, а от другите градове се заминават да се учат там, се пращат млади люде. И още по-харно, че е Брашнаровче. Брат му и татко му никога нема да го пуснат там, по-скоро в Атина ще го пратят или…
— И е способно дете — рече Вардарски.
— Пък ние с тебе — продължи Лазар — ще гледаме добре да я наредим тая работа. Ние ни сме го подмамили, ни сме го насилили, то по своя воля и желание тръгва. Ще бъде за негово добро и на народа си може да бъде полезен един ден. Да имам аз син или брат като него, веднага ще го пратя в Русия. Така мисля за него аз, като да ми е свое дете, и не мисля, че ще извършва злодеяние, като му помогна да замине. Да можеше, бих отишъл за него при баща му, при брат му, да ги убедя, ама нели знайш аз с них…
— Но и ти — изкриви към него окото си Вардарски — като да се боиш за тая работа…
— Боя се. Дете още, на далечен път тръгва… Ама виждам, че моята совест никога нема да ме мъчи… Поразмисли Лазар два-три дни, посвети в тайната и Андрея Бенков. На края го попита:
— Приемаш ли да помогнеш да свършим тая работа?
— Що ме питаш? Нели знайш…