— Е, харно. Ти ще заведеш Брашнарчето до Скопие.
— Ще го заведа.
— Да тръгна аз с него, може да се усъмни повеке Таки Брашнаров. Не, аз не бива, щом ние с Таки… Ами ще разгласим още днеска, че ти ще пътуваш по работа до Скопие. След ден-два, като се поразчуе, ще наемем един кон и ще тръгнеш нощем: горещо е времето, искаш да пътуваш по хлад. Брашнарчето ще чака вън от града и ще изкарате с коня до Прилеп. Оттам може да наемеш кочия, ами гледай да не ви познай некой.
Така и стана. Като се разчу, че изчезнал по-малкият син на Марко Брашнаров, дигна се голяма врява по Преспа. Сам новият каймакамин отиде в дюкяна на стария Брашнаров да го разпитва за детето му.
— Как стана тая работа, чорбаджи?
— Не знам, каймакам ефенди. Ядохме, прибрахме се да спим и когато потърсихме детето на другия ден — нема го.
— Не знаеш ли кога е излезло от къщи?
— Не знам.
— Съмняваш ли се в некого, чорбаджи?
— Не се съмнявам, каймакам ефенди, но…
— Но все некой го е извел от къщи — намеси се Таки Брашнаров. — Подмамил го, отвлекъл го некъде. Как иначе? Къде ще отиде то само?
Така мислеха всички — и Брашнаровци, и каймакаминът, и целият град: отвлечено е детето за откуп. Малко ли пъти се бяха случвали такива задигания и отвличания, особено по пътищата? Каймакаминът дигна рамена и не знаеше какво да предприеме. Касаеше се, най-сетне, за едно гяурче… А самите Брашнаровци чакаха всеки ден вест за откуп и не се тревожеха толкова за живота на детето, колкото за големината на откупа. Когато се върна Андрея Бенков от Скопие и каза, че малкият Брашнаров заминал за Русия, науми тогава Лазар да изпрати някого при майката на беглеца да й каже, че детето й е живо и здраво.
— Немой — рече му Бенков. — Те, Брашнаровци, ще предадат човека на каймакамина и кой знай що може да стане. Малкият ще пише писмо на баща си, щом пристигне в Русия. Така му поръча учителката.
Мина някое време и по Преспа рядко ще се спомене за Брашнаровчето:
— Бре наистина: що стана с това дете?
Поуталожиха се страховете и на домашните му. Баща му все задържаше пари — да не му поискат откупа внезапно, — а майка му търпеливо го очакваше и все й се струваше, че ще се върне нощно време. Едва през последните дни на панаира се получи писмо от малкия Брашнаров и пишеше той на баща си и майка си, че е в Русия, в град Одеса. Не се узна кой донесе това писмо — оставил го в дюкяна на Брашнарови някакъв непознат човек, а не казал от кого е и се загубил в панаирската навалица. Това беше един скопиянец, пратила го бе учителката и Лазар го научи как да предаде писмото…
На втората неделя след панаира Лазар и Ния отидоха да живеят в новата си къща. Пренесли бяха преди това някои вещи и всичко, що бе донесла Ния у Глаушеви като прикя. Голяма беше новата къща, с широки, светли стаи, не можеха да я подредят със своите вещи младите стопани, не им достигаха за такава къща, и стаите кънтяха като празни. Ния бе запазила много от бащината си покъщнина, но Лазар и сега не искаше да си служи с постилките и съдовете, с каците и бъчвите на Аврам Немтур. Не искаше той и да огорчава жена си с такава, още нестихнала ненавист към баща й, та каза:
— Подбери, Ния, което ти е по-свидно, а другото раздай на сиромаси. Ето Костадин нищо си нема. Каквото не ни достига и ни е нужно, ние ще си го купим ново.
Цялата къща миришеше на вар и на дялано дърво, по подовете и навред лъщяха наскоро забити пирони, по стените на стаята, която определиха за гостна, трептяха свежи, весели шарки. Но повечето от стаите стояха голи — не се събираше къща, не се пълнеше лесно и за късо време. Тогава старият Глаушев се реши и каза на жена си:
— Да им дадем нещо… некой килим, некоя ямболия от по-новите. Празна им е къщата.
Султана рязко отсече:
— Едно влакно нема да извадя аз от къщата си.
Стоян често се прокрадваше и влизаше в новата къща още преди да се настанят там Ния и Лазар, На гощавката, когато младите стопани влязоха в новата си къща, той пи много вино, пя песни, дигна се и хоро да завърти, та Лазар го задържа чак до вечерта, докато му размине от виното, На гощавката бяха дошли и Раца и Кочо с децата си, и Манда и Нона с мъжете и с децата си, събраха се и други люде, дошла бе и Бенковица. Не дойде само Султана. Отиде сам Лазар да я покани, подканиха я на тръгване и Кочо и Раца, та и Стоян се реши, но тя само това отговори на два пъти:
— Там аз нема да стъпя.
Излязоха всички, тя остана в къщи сама. И докато Стоян се веселеше за новата къща на сина си, пееше песни и чукаше чашата си с Вардарски, Султана лежеше ничком в стаята с огнището и стенеше, виеше като вълчица. Така я завариха Кочо и Раца — прибраха се те рано следобед. Тя не попита нищо за стария, нямаше защо и да пита — знаеше и сама за песните му, за чашите, за всичките му лудости, когато има вино край него, а Лазар нищо няма да му спре.