Той се върна късно привечер и беше още развеселен, но щом видя Султана — намръщи лице престорено, а сините му очи, които никога не лъжеха, издайнически святкаха — нему още му се пиеше вино, още му се пееше, още му се искаше да тропа по новите дъски в Лазаровата къща. Султана прочете всичко по очите му, като по книга, и му рече, ала и тя вече притихнала:
— Не виждаш ли бре, не разбираш ли! Къщата ти се дели, синовете ти се делят…
— Е, що да правиме, жено… Те, младите…
— Младите! Като нема кой да държи здраво…
— Как ще държиш човека, жено! Кон ще задържиш, вол ще задържиш, колкото и да е силен, а човека не можеш да задържиш. Него друга сила го води.
— Ти сега, знам аз: като надигнеш чашата — се много знайш, на секо нещо корена и дъното търсиш. Ха върви да си легнеш! Цел смърдиш на вино и тютюн.
Подчини се Стоян, както винаги, но и волята му за още веселби и приказки отеднаж се прекърши. Лицето на старата жена, тъмно-потъмняло, пламтящото чернило на погледа й, загасналият й глас — това беше жива мъка. Попогледна я той и му се доплака за нея. А тя пак ще рече, ще му се скара, че от виното го избива на плач! Отиде той и си легна послушно. И веднага заспа.
Султана му подви отзад — да не му духа в гърба, че нощем започна да студенее, сложи до общата възглавница бардучето с прясна вода — ще стане той през нощта, ще търси вода и още повече сега, като е пил вино. Прибраха се и Кочови в стаята си, утихна цялата къща, а старата жена ходи още дълго насам-натам и все си намираше някаква работа. Настана дълбока нощ, а тя, уж все залисана в работата си, току се ослушваше ту към входната врата, ту към малката стаичка, дето до тая сутрин бяха шумели Ния и Лазар. Тихо беше навред, не се чуваха ни стъпки, ни глас.
С новата къща Лазар Глаушев надви най-голямата си грижа за Ния. Тя беше пак в бащиния си двор, имаше нова, широка и светла къща, разкопаха и разчистиха място за градина, постлаха с плочи нова пътека към чешмата, шуртеше тя още по-засилена — Лазар поднови кюнците и не се губеше ни капка от водата. Прибраха те в новата къща и Неда — станала бе тя голяма мома, та имаше кой да помага в домашната работа, имаше с кого да си поговори Ния. Лазар подканваше жена си да си направи някоя нова дреха, да поизлезе някъде, а откакто почнаха нощите да нарастват, те често събираха гости в новата си къща.
Лазар беше, както всякога, ласкав към Ния, не беше престанал той да се възхищава от нея, от нейната хубост и от всяка нейна постъпка, макар сега не с такава пламенност, но пак с цялото си сърце. Ала Ния забеляза, че той живееше и друг някакъв живот.
Той не се радваше като нея на новата къща. Грижеше се да я нареди, да я украси, но се виждаше — пак заради нея, а не за себе си. Беше мил и ласкав, но като че ли пак само за нея — да не я натъжи, да я зарадва; такива бяха и милувките му, топли, но някак сдържани. Той беше все някъде другаде с мислите си — колко пъти тя бе го залавяла: ту няма да забележи нещо, ту няма да чуе, ту веднага ще забрави. И Ния по своему си обясняваше всичко: Лазар не я обича или поне не я обича, както преди. И нищо чудно, нищо чудно! Човек на всичко се насища, а тя не можеше да му даде нищо повече.
Колкото и да криеше Ния тая своя нова голяма скръб, на няколко пъти се издаде ту с поглед, ту с въздишка, ту с недоизречена дума. Пък и Лазар сам долавяше душевните й терзания след толкова дълга дружба между тях и като знаеше какво става и в него самия. Опита се да я поуспокои, да я утеши, но някак отдалеко, предпазливо, та засили още повече всичките й подозрения.
— Стар съм веке аз… — ще каже той негли на шега. — Ама наистина! Ето виж — и ще покаже белите коси около ушите си.
Тя бе ги забелязала още преди него — не бяха те от старост, като бяха излезли толкова много още на тридесет и шест години. И Ния потъваше по-дълбоко в своята нова мъка. Нахвърли се тя да реди и кити къщата, после почна да трупа чеиз за Неда — наближаваше време да задомят девойката. Но с това минаваше само времето. Човек никъде не може да избяга от себе си.
А мислите на Лазар Глаушев наистина бяха повече другаде. Той не искаше да признае това на жена си — нека стои тя по-далеко от сегашните му мисли и кроежи. Тая есен пресианските агалари дадоха на Хайредин Арап ага обещания чифлик с триста долюма земя, направиха му и кула на два ката, с хамбари.
— Пък ти, Хайредин ага — рекоха му те, — сам ще си събереш хора да ти работят земята, изполичари и ратаи. Вземи от всяко село, ние няма да ти попречим.