— Като имаме това оружие… веке от нищо не се боя. Ще му видиме ние сметката на Арап ага… Бачо Лазаре, кога ще ми ги дадеш?
— Тука не бива да стоят дълго. Влажно е, а може некой от калфите да ги набара. Харни момчета са те, но по-харно нищо да не знаят. Ние затова насипахме тоя овес тука…
Дай сега пак да ги скрием. — Сетне той улови селянина за ръката и продължи с тих, но ясен глас дума по дума: — Тия дни ще ми донесеш тука в дюкяна четири снопа ръженица, ама да е по-дълга. Ще гледаш да бъде привечер, малко преди да се затвори чаршиЯта. А рано на другия ден, преди още да се раздени, ще дойдеш да си вземеш ръженицата. Разбираш ли?
— Разбирам — и Атанас хитро намигна.
Той донесе ръженицата след два дни, а още по тъмно на другата сутрин Лазар и Андрея му я върнаха. Във всеки сноп имаше по една пушка, а в една вреща бяха вързани четирите патронташа. Един месец по-късно той пренесе на село по същия начин още три пушки и три патронташа.
XIII
Хайредин Арап ага тая зима прекара в града. Лазар Глаушев го виждаше почти всеки ден из чаршиЯта, винаги заедно с неразделния му другар Кючук Кадри, Новият чифликсайбия бе оставил двама от тайфата си да пазят чифлика му, а той прекарваше зимата на по-топло в града. Преспанските агалари и бейове го посрещаха и изпращаха с големи почести — нямаше вече да бягат селяни от чифлиците им. Те канеха Арап ага на гощавки по селямлъците си, пиеха заедно ракия, наливаха го с кафета по кафенетата. Той приемаше почестите, които му се правеха, но си мислеше:
„Лъжете се, агалар. Пъдар аз вече няма да ви бъда.“
Той имаше сега до петстотин долюма земя, имаше си кула, дигнал бе около кулата ново село от четири къщи с петдесетина селяци — покорна рая. Щом се запролети, накани се да замине за чифлика си: Арап ага знаеше да пази земята си по-добре от някои преспански чифликсайбии, които не знаеха дори колко земя имат. И агаларите пак около него:
— Пази добре там раята, Хайредин ага, пък и ние няма да те изоставим…
— Бъдете рахат, агалар.
Започна да го гложди мисъл, че някой ден най-верният му другар Кючук Кадри може да се изкуши и да се нарече ортак на чифлика му; те бяха винаги заедно, заедно бяха грабили и убивали. Преди още да замине за чифлика, той наброи на Кадрията тридесет лири и му рече:
— Ти, кардаш, гледай си кефа тук. Какво ще скиташ по селата! Стане ли ми нужда от верен приятел и брат като тебе — веднага ще ти пратя хабер.
Кючук Кадри вярваше на всяка негова дума, а тридесетте алтъна още повече го заслепиха. Арап ага замина с останалите свои двама голтаци, а другите двама го чакаха в чифлика му, Още му бяха нужни тия гладни хрътове — тая година кроеше да заграби още земя и добитък — къде силом, къде милом, — та да стане истински ага и чифликсайбия.
Той заповяда на орачите си да навлязат при пролетната оран тук и там — заграби нови няколко селски ниви, разора едно селско пасбище, навлезе и в земята на съседните чифлици. За селските ниви и за пасбището никой не посмея да дойде да се оплаче, но кехаите от съседните чифлици дотичаха един след Друг:
— Какво става, Хайредин ага! Тия твоите кяфири са влезли в наша земя?! Какъв джувап35 ще даваме на нашите аги и бейове…
— Гледай ти, мръсни кяфири! — тюхкаше се Арап ага. — Кой ги е карал да влизат в чужда земя! Ама вие, агалар, не се тревожете: аз ще върна вашата земя. Нека мине тая година, посели са я кяфирите и щом приберем през лятото — всичко ще върна.
Той нищо не мислеше да връща и така заграби още земя. Където не можеше направо да задигне от добитъка, пращаше свои люде да искат временно волове или кон и никога не ги връщаше. Другите чифликсайбии знаеха за тия му заграбвания и завличания, но махваха с ръка:
— Гладна въшка… Ще се награби, ще миряса. Държи барем здраво раята — халал да му е каквото задигнал.
Щом се попривърши пролетната работа и времето улегна, Арап ага тръгна с тайфата си да събира по селата данъци. Навлезе и по някои от железнишките села. Той не отминаваше никого, а от някои несретници взе по два и по три пъти. Селяните стояха пред него окъсани, та месата им се виждаха, с лица потъмнели от немотия и уплаха, а той викаше:
— Давай, давай! Ще ти изпотроша кокалите!
— Немам, ага! Сиромаси люде сме ние…
— Един лира ще дадеш! Три меджидии ще дадеш!
— Немам, ага!…
— Немаш… Ама ако немаш пари, дай един овца бре! Донеси в мойто чифлик…
В село Пещани — едно от най-големите преспански села — живееше поп Петко. Той беше поп на двайсетина села наоколо и повече, за да кръщава новородените и да опява умрелите. В тия села нямаше ни една църква. Попът ходеше, както всички други селяни от полето, носеше черна ресачка и зиме, и лете, носеше и висока, черна капа от шаяк, пуснал си бе брада и дълги коси, та само по капата и по брадата се познаваше, че е поп. Като се съберяха в някое село по няколко новородени — отиваше да ги кръсти, а идваха да го вземат с кон или магаре да погребе някого в друго някое село. Имаше той и малко своя земя, та често трябваше да остави ралото насред нивата или да захвърли сърпа, за да отиде да погребе някого по християнски. Бейовете и агите по селата не го закачаха за нищо, по някакво снизхождение към мръсната вяра на гяурите, но не обичаха да го срещат по пътищата с тая негова черна капа, с нечистите косми, които стърчаха на сплъстени фитили от всички страни на едрата му глава.