— Ей, топал!37 — викна кехаята през лая на кучетата. — Ти днеска нема да ходиш на работа, чу ли! Ще дойдеш в кулата, там има работа за тебе. Чу ли бре?
Хайде, с мене ще дойдеш.
— Чух, чух. Ти върви… ще дойда.
— Ама — ей! Да не ме караш да идвам втори път! И турчинът си отиде.
Виждаше се: Арап ага кроеше нещо, искаше да го подмами в бейската кула. Атанас куцаше насам-натам из двора си, не знаеше къде да се спре. Край оградата му минаваха селяни на групи — мъже, жени; отиваха и днес да копаят царевиците отвъд големия дол. Скоро по къщите ще останат само стари люде и деца, а в кулата беше Арап ага с пазачите си, там бяха и двамата кехаи на Рашид бей, господаря на селото. В къщата на Атанас Кривио бяха скрити седем пушки, но що можеше да стори той сам с тия пушки? Арап ата го канеше да стане субаша в чифлика му — да му заведе там жена си… Е, дошло бе време, дошло бе време!…
Атанас влезе в къщи и рече на жена си:
— И за нас веке, жено, нема живот тука. Ще бегаме в града.
— И аз отдавна си мисля, Атанасе… — Арап ага и сега ми крои нещо, викат ме в кулата. Аз нема да влеза сам в ръцете им, ама нема да седнем тука и да ги чакаме. Селото остава без люде, може да ни дойдат тука мръсните. Ама не бива да тръгваме сега за града, посред бел ден, ще ни видят, ще ни настигнат с конете… Гледай ти как ме сгащиха! Така е, когато оставиш злото да се качи на главата ти. — Атанас ходеше из къщи, а по широкото му лице течеше пот на вадички. Сетне каза на жена си: — Прибери едно-друго, което ти е по за в работа… не може да земем сега всичко, ще ни усетят. Ще идем да копаме и ние царевките отвъд дола. Оттам ще тръгнем за града довечера, щом се стъмни.
Атанасица прибра някои вещи в две торби, пови и детенцето си в груба вълнена пелена. Бяха им умрели две деца и това им беше третото — детенце на пет месеца. Излязоха вън, Атанас заключи къщната врата с голям, самоделски ключ, който си бе поръчал в града, откакто започна да ги преследва Арап ага. Надяна торбите на две мотики, дигна ги на рамо:
— Хайде жено.
Атанасица тръгна след него с детето си на ръце.
Към пладне дойдоха от селото деца на царевичните ниви и казаха, че турци пак са влизали в двора на Атанас Кривио. А пролетният ден сякаш нямаше край и Атанас едвам дочака да се свечери.
— Хайде, жено — пошушна той на жена си. — Дано да имаме късмет да не ни срещнат по пътя, докато се стъмни.
Той взе детето, а жена му — торбите. И тръгнаха направо от нивата. Мълчаливо ги проследиха с очи съселяните им, а те повечето бяха тук…
Атанас Кривиот и тоя път почука на вратника на Аце Кутрев по късна нощ. Атанасица влезе с детето си при Ацевите деца, а сам Кривиот влезе при Вардарски. И така започна той още от вратата:
— Срам ме е веке да те гледам, даскале. И тебе, и бачо Лазара. Сега веке допре нож до кокал.
— Ние се така — изръмжа срещу него Вардарски. — Като допре нож до кокал!
— Доведох и жената, даскале. На вашите ръце я оставям с детето. Аз още тая нощ се връщам в село.
— За жена ти не бой се, за детето… Да видим ти сега каква работа ще свършиш.
— Нема, даскале, сега ни нагоре, ни надолу. Вардарски го гледаше упорито, после мълчаливо му подаде кутията си с тютюн. Атанас сви с разтреперани пръсти дебела цигара, но не я допуши. Излезе на чардака, повика жена си:
— Аз ще се върна в село, жено. Ти тука си при добри люде.
— Леле, Атанасеее — проплака младата селянка. — Ще те убият турците там…
— Нема да ме убият.
Той се върна в Сърпец още преди да се раздени, но не отиде да спи в къщата си. Завря се в една купа миналогодишна слама и там спа, докато изгря зора.
От тоя ден Кривиот заживя като вълк единак, който скита из планината и не знае ни къде ще яде, ни къде ще спи. Селяните от Сърпец, от Койнево и от другите села наоколо го виждаха през всяко време ту да се прокрадва край плетищата, ту да куцука по полето — едър, ъгловат, цял разкривен. Той беше навсякъде, дето не можеше да го срещне Арап ага с тайфата си или кой да е турчин от чифлиците наоколо. Понякога влизаше и в къщата си, но никой не знаеше кога влиза и кога излиза. На два пъти влезе в двора му и Арап ага с пазачите си, уби кучетата му с пушка, разби вратата и тя хлопа на вятъра дни наред, докато се прибра Кривиот и набързо я постегна.
Кривиот имаше четирима другари, които му бяха дали дума да ударят заедно Арап ага и тайфата му. Преди те бяха по-нетърпеливи и той трябваше да ги задържа:
— Чакайте да се съберем барем седмина, колкото пушки имаме, та да бъдем повечко.
Сега Кривиот отиде при всекиго от тях по два, по три пъти и той беше, който бързаше:
— Нема да чакаме повеке. Петима сме ние, петима са и те. Не се намериха повеке мъже на место ни в Сърпец, ни в Койнево, ни в цело Преспанско.