Ала сега пък двама от другарите му почнаха да се тегавят. Дойде време да действуват и те се уплашиха, диреха начин и повод да се отрекат от думата си:
— Ти нели сам каза да се съберем повеке люде… Нема да можем ние сами… Ние за пръв път вземаме пушки в ръцете си, а те, турците…
А като почнаха да се дърпат и отказват те двамата, почнаха и другите двама да подигат рамена, да позамълчават. Само за Атанаса Кривио нямаше връщане назад. Той вече не подбираше с кого говори и що говори. Влизаше от къща в къща по Сърпец и Койнево, по другите села наоколо, спираше людете по пътищата низ полето. Слушаха го всички и клатеха глави одобрително, проблясваше надежда в уплашените им очи, но не се намери ни един мъж да каже:
— Дай пушката, Атанасе, да вървим…
Страх и трепет бе вселил в сърцата на поробените Арап ага.
През това лято Арап ага стоеше повече в своя чифлик, да го пази и наглежда, и той пръв в цялото Преспанско поле навреме ожъна, навреме прибра зърното в новите си хамбари. Едва що бяха привършили людете по другите села и чифлици с жетвата и вършитбата и Хайредин Арап ага тръгна с тайфата си да събира недосъбраните още данъци, които бе разхвърлил между раята. Ала още като влезе в първото село, в първия двор, той се стъписа изненадан: раята не искаше да плаща данъка си. Селяните отговаряха дръзко, поглеждаха го накриво. Така беше по всички села. Рядко ще изтича някой старец, както преди, и ще целуне гологлав широкото желязно стреме на седлото му, а той ще го бутне с прашната си обувка. Като да се бяха заклели селяните, отговаряха с едни и същи думи:
— Немам ага… Не се роди тая година, малко ни даде нашият бей… Ще ни почакаш, ага, още некое време.
Дочу Арап ага, че те дори насъскваха кучетата си по него.
Това идеше от Атанаса Кривио. Той не можеше да намери петима или шестима мъже, с които да удари Арап ага, но като ходеше по селата — разбуни народа, внуши му повече смелост и надежда.
Хайредин Арап ага ходи и в село Пещани, влезе два пъти и в двора на поп Петко. Отказа му попът — и той със същите думи:
— Немам ага… Ще ме почакаш още малко време.
Още там, в двора на свещеника, Арап ага срита гневно коня си с железните стремена и уплашеното животно едва що не прескочи оградата. Разлютеният ага препускаше с другарите си по селските улици и по пътищата, налиташе на людете да ги прегази, биеше ги с волска жила. Той уби с пушката си един селянин от Койнево, а една неделя по-късно срещна поп Петка сред полето, на пътя между Сърпец и Пещани.
— Стой, папаз! — викна му Арап ага и слезе от коня си.
Слязоха от конете и другарите на агата. Отведоха свещеника в един дол край пътя. Накараха го с ножове на гърлото да се съблече гол. Набиха му отзад дървен кол, напълниха попската му капа с изпражнения и я нахлупиха на главата му. Надалеко се чуваха писъците на свещеника, та дори конете на турците цвилеха тревожно, ала никой не му се притече на помош. Така го оставиха турците в дола — премалял от срам и болка. Като се качваше отново на коня си, Арап ага му викна:
— Ето тъй, който не ми плаща! Кажи, папаз, на сички гяурски свини!
Свещеникът се прибра по тъмно в селото си и плака, рида като дете пред своите люде, криеше лицето си. А не спираше и кръвта от тялото му. Така поживя той два дни и умря в големи мъки, изгоря от срам.
Атанас Кривиот по-лесно събра сега четиримата си другари. Събра ги направо в своята къща. Повика и Богоя, шурея си, макар да нямаше голяма вяра в него. Не беше време да се мисли и премисля. Най-напред страхът от Арап ага събра тия люде пак заедно и сега ги подтикваше не юнашка смелост, а някаква мрачна решителност.
— Ще ни избие сичките тоя звер, както започна!
Я попа, сиромашкия…
— Нема ли да се намери още един… — рече Кривиот. — Седем са пушките, та да бъдем барем седмина, да не стои напразно една пушка.
Излезе мълчаливо един от другарите му и се върна заедно с по-младия си брат. Атанас Кривиот на него даде седмата пушка.
Събрали се бяха те по тъмно тук и останаха да почакат до първи петли. От Сърпец до чифлика на Хайредин Арап ага имаше близу два часа път и така крояха те — да стигнат до чифлика по глуха доба. Докато чакаха да дойде време за тръгване, Атанас вече кой знае за кой път учеше другарите си как да си служат с оръжието.
Когато излязоха седмината мъже от къщата на Кривио, месечината се бе дигнала право насреща пълна и ярка, та звездите едвам проблясваха през нейната студена светлина далеко някъде по ведрото септемврийско небе. Поуплашиха се те и седмината от светлата ясна нощ, сбутаха се един в друг, озъртаха се и някак криеха пушките си, да не би да ги види някой отдалеко. Ала нощната тишина бързо ги успокои, самотна и безучастна грееше месечината от високото небе, селските къщи наоколо стърчаха смълчани, не се чуваше никакъв шум и глас ни близу, ни по-далеч. Атанас Кривиот поведе другарите си, вратникът на двора му остана широко разтворен след тях.