— Яко апостолов еднопървний… — започна да пее поп Костадин тропара на двамата солунски братя. — Ааа… — надуха гуши и другите свещеници, а звънкият тенор на дякона екна из цялата църква.
Ала пеенето на свещениците не можа да надвие общата врява. Кой знай по чие указание започнаха да се подреждат люде пред иконата на Кирил и Методий, един зад друг, един до друг и всеки се кръстеше и се покланяше доземи, кръстеше се пак и отминаваше нататък. Раздвижи се, разблъска се множеството между четирите църковни стени — всеки искаше да се доближи, да се поклони пред иконата на двамата равноапостоли, свещениците повтаряха едно след друго тропара им, подзеха го и някои от богомолците, скоро забуча цялата църква, като да се надигаше изпод земята мощен тътнеж.
Които бяха минали вече пред иконата и бяха й се поклонили, започнаха да излизат от църквата. И всички се трупаха около Райко Вардарски, който също бе излязъл и стоеше там, сред двора, със запалена цигара в ръка. Стоеше той мълчалив, намръщен и често-често поднасяше цигарата към устата си или попипваше бързо превръзката на сляпото си око. Някое време людете го гледаха мълчаливо, с нескрито любопитство и почуда — тоя ли слабичък, брадат и надменен човек беше същият, който ги бе развълнувал, който ги бе въодушевил с чудните си думи, с гласа си, като ангелска тръба, за която се пее в църковните песни? Те го виждаха от една седмица по улиците на града, чу се, че бил учител, и ето какъв бил той! Най-сетне някой попита:
— Даскале… сега какво?… Какво ще правим днес, а?
Вардарски като че ли бе чакал тъкмо тоя въпрос:
— Какво ли? Веселете се, празнувайте. Облечете се в най-хубавите си дрехи. Които са между вас Кириловци и Методиевци, да разтворят вратите на къщите си, да посрещат гости за празника си. Пейте песни, извийте хоро. Радвайте се, люде! Пет века сме плакали…
Приближи се Лазар Глаушев, а с него вървяха и мнозина от младите преспанци, които се събираха в читалището. Мина Глаушев през живия пръстен около Вардарски, спря се до него и се обърна към насъбраните тук люде:
— Ще вървим ли днес в чаршията?
— Нема, нема! — дочу се от всички страни. — Днеска ще празнуваме цел ден. И сека година на тоя ден, во веки веков!…
Лазар улови дружелюбно Вардарски за ръката:
— Ще те запомни Преспа, учителю. С празника на нашите първи учители… — После той пак се обърна към събраните наоколо и каза: — Сега, който обича, повелете у нас. Днес ние имаме у дома имен ден. Братовото ми дете… Хайде.
Тръгнаха те двамата, Глаушев и Вардарски, а след тях тръгна и голяма група по-млади люде. Някой извика:
— После пък у нас! И ние имаме днеска именник… Тоя ден Райко Вардарски за пръв път влезе в дома на Глаушев и за пръв път видя Ния Глаушева.
Денят започна и продължи като истински празник. Не отиде никой от преспанци да отвори дюкяна си — дори и власите празнуваха. Свещениците и общинарите, а също и мнозина от гражданите отидоха в училището да честитят празника на учителите, а други групи граждани ходеха по къщите на Кириловци и Методиевци. Следобед на поляната край града, дето всяка година ставаше великденското хоро, писнаха гайди, задумкаха тъпани. Излезе там целият град.
Още преди това бе решено да се събере общината тоя следобед на редовно свое заседание. Пръв влезе в общинската стая поп Костадин, председателят, и дълго стоя там, кашля, въздиша отегчен, докато започнаха да се събират един след друг и останалите общинари. И всеки с това започваше да се оправдава за закъснението си:
— Днес… с новия празник…
Последен дойде Таки Брашнаров. Той беше надменен човек, но пазеше приличие в обноските си към людете, а това беше всъщност една студена, сдържана снизходителност. Така и сега — той не се извини за закъснението си, а поздрави хладно, мина през цялата стая и седна на постоянното си място на миндера край отсрещната стена. Беше хубав, висок и строен тъмноок мъж, не по-стар от тридесет години. За разлика от повечето преспанци той се обличаше „а ла франга“, с черна връзчица на ризата си.
Наредиха се по миндерите край стените на широката стая всички общинари. Тук бяха и тримата училищни настоятели, също и епитропите на двете църкви — Глаушев нарочно бе изпратил да повикат и тях, та се събра целият преспански синедрион. Както на всяко заседание от някое време насам, секретарят Ордан Чингелов започна да чете протокола от предидущото заседание. Той беше късоглед и се навеждаше близу до хартията, с перо също близу до очите си и четеше глухо, с еднозвучен глас, та общинарите го слушаха нетърпеливо, извръщаха глави от него — да не го гледат тъй, с нос в хартията. Но той пишеше красиво, с много ситен, четлив почерк и умееше, както никой друг в Преспа, да състави протокол, да съчини писмо с най-подбрани, често пъти чудновати думи и не на обикновен преспански език, а както бе ги учил и схващал той от цариградските вестници. Чингелов беше по-голям граматик и краснописец и от Лазара Глаушев, и от всички по-учени членове на общината. В незакрепналата още граматика и книжовен език той беше изкусен съчинител и изобретател. Преспанци, като търсеха напоследък учители за своето училище, бяха научили, че имало добър учител в Дупница, и решиха да го поканят в Преспа. Ордан Чингелов седна да му пише писмо. Избра той чист лист хартия, разгледа внимателно перото си, опита го няколко пъти, после въздъхна издълбоко, сякаш да събере всичката си душа, и се наведе над хартията. Размаха, завъртя перото някак по посока на буквата, с която трябваше да започне, и написа на горния край на листа с хубавия си почерк: „Преспа на 8 мая 1865“. После се замисли — как да се обърне към учителя, за да го поласкае и привлече, и написа малко по-долу: