Те тръгнаха направо през полето — не се криеха от никого и нямаше от кого да се крият в тая глуха нощ. Вървяха един след друг или по двама, цевите на пушките им святкаха, едвам ще пошушне в босите им нозе засъхнала трева или кой знай откъде долетял лист и само месечината, спряла се високо горе, следеше стъпките им. Спряха се и се събраха накуп едва когато се изправи в далечината насреща кулата на Арап ага с белите си стени. Тя се издигаше на малка височинка, край която минаваше пресъхнала през лятото песъчлива рекичка с ниски брегове, нагъсто обрасли с ракитак и всякакви бурени. Край реката криволичеше пътят за кулата и седмината мъже спряха тъкмо там да пресрещнат агата, скрити в гъсталака. На другата страна на височинката бяха разхвърляни четирите къщи на новото село и бяха доста далеко от реката и пътя край нея. Седмината селяни навлязоха още отдалеко в пресъхналата река, тихо, едвам чуто шумолеше пясъкът под нозете им. После излязоха пак на брега и отеднаж изчезнаха и седмината в ракитака край самия път. Оттук до кулата на Арап ага нямаше ни сто разтега, пътят слизаше оттам полегато и се виждаше всяко камъче по него на ясната месечина. Откога още Атанас Кривиот бе избрал за пусия това сгодно място.
Сгушиха се те, престанаха да шумолят и се чуваше по-ясно дишането им, както бяха насядали един до друг. Кривиот тихо рече:
— Ще излезат те рано още. Знам аз. Както секи ден. Ако пък не излезат, ние ще им влезем, щом отворят портата.
Той не знаеше как ще влязат те в кулата на Арап ага, но повече вярваше, че агата ще излезе на пътя с пазачите си. Месечината незабелязано бе се изместила накъм запад, все тъй тиха беше нощта, мълчаливо и пусто се ширеше далече наоколо полето в сребристия лунен здрач. Нощният хлад пропълзяваше през широките яки на ризите дълбоко под грубото селско облекло и Богоя — шуреят на Кривио — цял потрепера, дори хлопна със зъби.
— Кажи сега, Атанасе — рече той, — кажи да видиме как ще бъде…
— Нели веке толкова пъти аз… — отвърна Кривиот. — Ето тука… един до друг… Пръв аз ще гръмна, като дойде време. После ще нарипаме, ако остане жив некой от них, да му смачкаме главата като на змия.
— Да имахме и по един ятаган… — рече някой в тъмното.
— Имам си аз харен ятаган — изправи се на колена шуреят и над главата му блесна на месечината остър нож. — Да ми падне Арап ага… реже това нещо като брич!
Някъде близу се чу тихо похъркване; някой от седмината селяци бе заспал. Умълчаха се и другите. Едва когато Зорницата затрептя на изток, сякаш искри отскачаха от нея, Кривиот стана и рече:
— Наближава време. Ха сега един до друг. Аз тука. Моята пушка ще чакате и никой да не смей по-рано. Като се зададат насреща, аз ще ви кажа кой в кого да мери. Да не удариме сички в един!
Върбалакът дълго шумоля и пак всичко утихна.
Започна да се усеща приближаването на деня още в тъмното. Пропя петел и в кулата на Арап ага. Гласът му се разнесе като ехо далеко из полето и дълго се повтаряше от всички страни — пееха петли и по дворовете оттатък, и по близките села. Начупената линия на планинските зъбери на изток изеднаж се открои върху бледнеещото небе. Някъде в полето се чу тих, но ясен човешки глас, остро изскърца колело и започна равномерно да се повтаря тоя звук, докато затихна някъде в далечината.
— Ами ако ни усетят, преди да… — подхвана изтихо Богоя, но някой го ритна сърдито и гласът му отеднаж пресекна.
Започна бързо да се развиделява и скритите тук люде, легнали ничком върху пушките, въртяха очи на всички страни, сякаш за пръв път виждаха това поле и живота по него, който пак започваше с новия ден. Откъм новото село се зададоха две жени и се изкачиха по височинката към кулата; едната все току местеше ту в едната, ту в другата си ръка доста голямо, черно котле, види се, пълно с току-що издоено мляко. Спряха се те пред портата на кулата, чуха се гласове. Някой отвори портата отвътре и двете жени влязоха. Портата остана отворена след тях. Шуреят на Кривио току се приподигна на лакти:
— Ами що не влезем ние вътре бре! Какво ще ги чакаме тука?
Кривиот се подпря на пушката си, изправи се на колена. Огледа се наново той през гъстия храсталак. Слънцето още не беше изгряло, много рано беше още, агите няма да развалят толкова рано рахатлъка си. Те са в кулата, те още спят. Портата отвори някой от ратаите и ето още зее насреща… Кривиот пак се подпря на пушката и стана: