Беше на шестия ден на панаира, когато докараха в двора на чаршийската джамия обгорелите трупове на Хайредин Арап ага и на четиримата му пазачи. Още предния ден се разчу за убийството на Арап ага, но само това се знаеше, че бил нападнат в кулата му от непознати люде, които са запалили и кулата. Настана голям смут из чаршията, когато минаха там, през цялата чаршия, колите с избитите турци. Същия ден заптиета и въоръжени преспански турци прекараха пак през чаршията голяма група селяни — изполичарите на Арап ага и други някои селски люде, които заптиета бяха настигнали по пътищата тоя ден — боси, окъсани селяци, които вървяха като подплашено стадо между настръхналите въоръжени турци. Наблъскаха ги всички в градския затвор — гладни, жадни, премалели от страх. Между тях не беше ни Атанас Кривиот, ни шуреят му, ни друг някой от другарите му.
Настаналото смущение в чаршията премина бързо тоя ден. Никога преди не се бе събирал толкова свят за панаира, никога не бяха ставали толкова много покупки и продажби, дошли бяха тоя път в Преспа и повече камилски кервани, та изкарваха камилите на цели стада в околностите на града. Голяма беше залисията у всички — минаха през чаршията колите с убитите турци, и заминаха, минаха и задържаните селяни, замря, утихна за някое време пазарът, сетне пак всичко зашумя, завика, раздвижи се нагоре-надолу. Шумно, с викот и тропот започна и другият ден. Никой не забелязваше, че в чаршийската джамия се събираха турци. Още рано тоя ден те бяха погребали убитите и сега пак се събираха в джамията, но мнозина от тях бяха надигали оръжието си.
Най-напред всички се струпаха в самата джамия. Глух и някак далечен се чуваше в полумрака между дебелите каменни стени гласът на главния ходжа. Той не изричаше молитви, нито повтаряше изречения от корана, а с несдържана ярост призоваваше правоверните да излязат в защита на своя дьовлет и падишах, на своята мюсюлманска чест. В здрача под сводовете на джамията, над главите на събраните тук османлии, застанали един до друг мълчаливи и неподвижни, се виждаше широката бяла чалма на ходжата и мрачното му лице — мургаво, с хлътнали бузи и дълбоки бръчки, обкръжено с прошарена, кръгло подстригана брада. Той не ръкомахаше, не въртеше очи и глава и само гласът му се носеше из цялата джамия пълен с гняв:
— … Не давайте, което ви е дадено от самия аллах, счупете ръката, която посяга да ви го вземе! Вие сте господарите на тая земя, а всички други, които живеят тук по ваша милост, са ваши роби. Така е отредил аллах и това е неговата воля. Но дали не сме предизвикали върху себе си неговия справедлив гняв? Който се отдели от него и който погази неговия закон — ще загине. Има между нас мнозина, които се отклониха от неговия път и от неговия закон. И ето вашите презрени роби дигнаха ръка срещу вас. Правоверни! Вземете отново оръжието, което ви е дадено от аллаха, за да побеждавате неговите душмани! Правоверни! Вървете срещу душманите на истинската вяра!
Сетне целият двор на джамията се изпълни с възбудени турци, които се събираха на големи групи и слушаха какво ще каже ту един, ту друг между тях. Макар да беше голяма възбудата им, никой не повишаваше глас, не махаше с ръце. Тук бяха и най-богатите преспански аги и бейове, около тях се трупаха бедни люде с изпокърпени потури и джамадани, надянали изпомачкани калеври на боси нозе. Сдържано, изтежко подхвърляха агаларите по някоя дума на гняв и недоволство, а бедняците около тях се ежеха и ръмжаха, стискаха оръжие в ръцете си.
— На главата ни се качиха вече гяурите — рече Исмаил бей и гласът му като че ли излизаше от огромния му корем. — Цялата чаршия е тяхна, а ето дигнаха и оръжие срещу нас. Какво ще ги гледаме още? Удри свинята, да знае мястото си!…
По-нататък Рамадан ага въртеше тъмните си кръгли очи, с едната ръка току подръпваше дългите си мустаки, а другата ръка бе сложил върху силяхлъка си, който беше пълен с револвери и ножове.
— Какво — ръмжеше той. — Московецът ги учи! Московецът ги кара да се дигат против нас! Нашият най-голям душманин, а всички гяури и тия наши келеши са с него…