— Излизайте, чорбаджилар. Върнете се в чаршията. Излизайте, ние сме тук, никой няма и с ръка да ви докосне…
Наизлязоха люде плахо, предпазливо, сетне се занизаха цели върволици към чаршията. Дигнаха убитите с плач и вик, който бързо затихна. По дюкяните се раздвижиха стопаните им, прибраха едно и друго, ругаеха и проклинаха, но и тук се озъртаха все още уплашени, Оживението из чаршията се засилваше, улиците пак се изпълниха с люде, които бързаха нагоре-надолу, но някак тихо, плахо, не се чуваше шумна пазарна врява и викот, а повече тропот на бързи стъпки или тук-там ще изтрака и ще отмине кола. Чуждите люде, които бяха дошли в Преспа за панаира, се разотиваха. По всички пътища наоколо бяха потеглили кервани и бързаха да се отдалечат от разтревожения град…
Рано следобед през чаршията минаха на голяма, група общинарите, първомайсторите на еснафите и други някои от по-заможните преспански граждани. Отиваха в конака да се оплачат на каймакамина за станалото тая сутрин в чаршията. Когато минаваха пред дюкяна на Лазара Глаушев и Андрея Бенков, поспря се тук председателят на общината и подвикна от улицата:
— Хайде, Лазаре, Андрея… Чакахме ви в общината, ама вие… Ще отидем да се оплачем. Що е това чудо, що се върши в Преспа от лоши люде!
Излезе Лазар на вратата на дюкяна си, а зад него застана и Андрея Бенков. Лазар рече:
— Нема да дойдем ние в конака. Нема полза. Надигна се врява сред спрелите се тук преспански първенци, наизлязоха люде и от съседните дюкяни.
— Как да нема полза… — каза председателят на общината. — Да се оставим да ни изпотрепат ли?!
— Не, не — отвърна Лазар и току повиши глас, да се чуят думите му по далеко: — Не казвам аз да се оставим… Ами кажете на целия народ да затвори чар § шията и да не отваря, докато каймакаминът не залови убийците на Ицо Баболев и на другите невинни люде. Надигна се още по-шумна врява.
— Ама как… Ние против конака ли?… — поозърна се председателят и отмина, следван от другите общинари и първенци.
Каймакаминът посрещна преспанските граждани прав сред стаята си и започна той пръв да се оплаква:
— Бре, бре… Каква беля стана? Какъв джувап ще дам сега на валията и чак в Стамбул ще ми искат джувап за тая работа! Кажете, чорбаджилар, кой уби Хайредин ага и неговите хора, питайте между вашите, че както са се разлютили мюсюлманите в града, може още по-голям бузгунлък да стане.
— Каймакам ефенди — започна председателят на църковната община, — днес пострадаха невинни…
— Знам, знам — прекъсна го каймакаминът. — Ицо чорбаджи беше добър човек, приятел ми беше и бъдете рахат, аз ще заловя виновните.
— Видели са там, Кючук Кадри бил… — започна пак председателят, но каймакаминът пак го прекъсна:
— Знам, знам, чорбаджилар, кой е бил и кой не бил. Знам аз по-добре… и бъдете рахат…
Така възразяваше той на всяка дума и преспанци нямаше какво повече да кажат. Спогледаха се те и току тръгнаха да си вървят. Каймакаминът подвикна след тях:
— И кажете на вашите да не предизвикват мюсюлманите, че, не дай боже, още по-голяма беля може да стане.
Преспанските агалари и бейове скриха на сигурно място Кючук Кадри за известно време. Следователят при конака разпита един по един задържаните селяни, но никой от тях нищо не призна, нищо не издаде. Каймакаминът нареди да ги освободят и прати до валията в Битоля, доклад, в който писа: „Задържаните селяни освободих, понеже не се намериха между тях виновни за убийството на Хайредин Арап ага и хората му. Една голяма тълпа от разярени мюсюлмани нападна чаршията и уби четирима християни. Това беше заради убития Хайредин ага и хората му. Виновният Кючук Кадри не се намери в града. Вярвам, че не ще се намери вече християнин да дигне ръка срещу мюсюлманин и ще настъпи пак мир и тишина в поверената ми кааза…“
Не последва никакъв отговор, никакво нареждане до каймакамина. Това лято бе пламнало въстание в Босна и Херцеговина. После се чу за бунт в Стара Загора. Битолският валия намери, че размирицата в Преспа беше благоприятно приключена.
ТРЕТА ЧАСТ
ДЯДО ИВАН