I
След вечерята Ния и Неда седнаха да навиват прежда. Ния въртеше в малката си ръка нарастващо кълбо, а Неда, надянала преждата на двете си ръце, поднасяше й нишката с равномерни движения. В къта, откъм другата страна на високата газена ламба, седеше Лазар, разтворил получен днес цариградски вестник. По белите стени на стаята смешно се кривяха три тъмни сенки. Насреща, в светлината на ламбата тихо трептяха и сияеха ярките шарки на спуснатите завеси на прозорците. Зад тях се дочуваше глухият вой на мартенска нощна буря. Неда позабави движенията на ръцете си, Ния спря да навива и я погледна. Девойката срещна погледа й със замижали очи, сетне отеднаж ги разтвори широко, празни, уплашени. По устните на Ния премина едва доловима усмивка. Тя рече тихо:
— Ей сега ще свършим…
— Аха… — отвърна като ехо Неда. Пристъпите на нощната буря зад яките прозорци на новата къща предизвикваха в девойката страх, но и чувство на здравина и сигурност, та я унасяха в сладка дрямка. Ния започна да навива кълбото по-бързо, а Неда продължаваше да се бори все тъй безуспешно с непобедимата дрямка.
— Е, хайде, хайде — рече тихо Ния. — Върви да спиш.
— Не, аз…
— Върви, върви. Аз сама ще довърша още малко. Не ми се спи.
Лазар и Ния останаха сами. Ния протегна нозе върху меката ямболия, придръпна свенливо фъстана си и надяна останалата прежда на малките си, тесни стъпала, обути в шарени чорапи. Върху новия мутаф, там, дето почиваше дебелата ямболия, тя бе оставила чехличките си от тъмночервено кадифе, допрели едно до друго тесните си връхчета. Ръката на младата жена отново започна да върти кълбото, а другата й ръка ритмично подръпваше проточилата се нишка. Лазар прошумоля с вестника и го остави встрани, загледан пред себе си. Сетне рече:
— Иде веке време…
Ния отпусна ръце в скута си и се ослуша. Той продължи:
— Херцеговците и бошняците пак започват. Спрели беха през зимата, сега пак започват. Не можа да се справи с них падишахът. Неспокойно е и по сръбската, по черногорската граница. И нашите горе не стоят веке мирно; започна в Стара Загора лани, ама то ще продължи. А се вижда: страхът на турците иде от по-далеко, от московците иде. Не могат да скрият. Веке и насън им се привижда Московецът… — Той стоеше все тъй загледан пред себе си и като че ли четеше някъде това, което говореше. Поспря се за минутка, сетне бързо, живо сви нозе, прехвана ги с две ръце и продължи, а на устните му трептеше мечтателна усмивка: — Едно време, Ния… дете бех аз тогава… дойде да нощува у нас, в старата къща оттатък, един рилски монах. Чуден човек беше той и словото му беше като жив огън. Верваш ли, аз още помня неговите думи, ето, кажи го, двайсет и пет години оттогава. Сега още по-ясни ми са тия думи, още по-прави. „Ние сме — така рече той, — ние сме многоброен народ со свой език. Но ние сме един залив от големото славянско море, а то хваща почти половината земя. Докъде се простира чак Русия — чак до Великия океан, а ние сме дошли оттам преди векове. Русите са наши кръвни братя, и поляците, и чехите, и сърбите, и хърватите, ето и бошняците, херцеговците… Могъщ славянски род!“ Тогава аз почувствувах каква голема сила сме ние и от сърцето ми излезе секакъв страх. И сега става с мене такова нещо. Да сме сички заедно… Да се дигнем сега сички срещу турчина — ето бошняци, херцеговци, черногорци, сърбите, а с нас и Русия! Сърцето ми трепери… Така си мисля сега: иде време! Нели и учителката, Руменова, нели и тя каза: след три-четири години Русия ще воюва с Туркия.
Той пак млъкна, усмивката изчезна от устните му, лицето му прие израз на загриженост и тъга. Като заговори наново, гласът му беше станал по-тих, по-глух, той сякаш забрави Ния край себе си: — Да ни събере некой сички заедно, да се съберем сички заедно, братя… Ние тук засега сме само с надеждата си в Русия. Чакаме. Ама така не бива! Ние сами требва най-напред да помислим за себе си. Дочувам аз нагоре са излезли народни люде, ходят сред народа и по планините ходят с оружие.