Той наведе глава, замисли се. Ния седеше с ръце в скута, чакаше да чуе отново гласа на мъжа си, думите му пълни със смисъл, макар той още да не беше се изказал ясно и докрай, Така заслушана, тя като че ли едва сега чу тревожния вой и тътнеж на бурята вън и през сърцето й премина хлад, Но Лазар пак започна и тя наостри слух:
— Виде се що може нашият народ… ето с Арап ага. Ама тъй — нещо да го раздруса, да го заболи чак до сърцето. Като е робувал пет века… Кой ще го раздруса, пък и оружие ще бъде нужно, много оружие, за сички, и топове ще бъдат нужни. Аз съм като пред планина… извисила връх чак до небето. Нужно е да раздвижиш секо камъче, сека песъчинка, сека тревичка, да раздрусаш целата планина и тя ще тръгне, после Сама ще тръгне. А що си ти — един човек. Да са и десет, да са и сто души!
— Ама ти що мислиш, Лазе… — промълви тихо Ния и тъй, думите й сами се откъснаха от устата й.
Той се обърна бързо към нея, погледна я и нищо не отговори. После стана, изви ръце отдире и както беше по чорапи, тръгна из стаята — по ямболията, по мутафа към вратата и пак назад. Той обмисляше какво да каже на жена си, и какво да премълчи: жената и мъжът са различни люде, но не могат един без друг; не могат да бъдат във всяко нещо заедно, различни са те и по душа, и по тяло, различни са в много неща, но винаги е по-добре, когато са заедно, когато са с една мисъл. Той се спря пред нея и се загледа в прозорците насреща, в шарените завеси там:
— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствувал като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувствуват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми било леко да ходя до тебе…
Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. Тя долавяше, усещаше с какви мисли се бореше той, знаеше накъде го теглеше винаги мъжкото му сърце. Но тя и сега беше в сърцето му — каза го той. Не беше се отделил от нея с нищо. Минали бяха единайсет години, започваше дванайсета година задружен живот, човешкото сърце на всичко се насища, и на младост, и на хубост, а тя беше като безплоден корен до него и цветът й скоро ще повехне, ще окапе. Мил, верен, свой единствен човек… Тя съжаляваше себе си, че не можеше да го направи щастлив или може би по-щастлив — каква е жената, която няма да даде рожба на своя мъж! Сега неволно се изтръгна от гърдите й дълбока въздишка.
— Ти пак се разтъжи — погледна я той загрижен и дори сложи ръка на главата й.
Тя улови ръката му, после с двете си ръце придърпа го нежно:
— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.
Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.
На другата вечер, едва що се прибра от чаршиЯта, Лазар каза на жена си още от вратата:
— Да вечеряме, Нийо, аз ще излеза след вечеря. Той забеляза, че в погледа й пробягна тревога, но му отговори със спокоен глас:
— Добре, Лазе.
Той излезе пак на двора, да се умие на чешмата, а Неда, братовчедката му, припна след него да му занесе чиста кърпа. После седнаха да се хранят и тримата. Ния попита: