Выбрать главу

— Ще се позабавиш ли вън? — И сякаш се уплаши от въпроса си, бързо додаде: — Питам дали да те почакаме, да ти отворим портата, като се връщаш.

Лазар отговори късо:

— Сам ще заключа портата, сам ще я отключа.

— Ще вземеш ли ключа?

— Дадох да ми направят още един ключ. Да ми се намира, когато ми се случи да излизам. Защо да чукам нощем на портата? Вие с Неда легнете си спокойно.

Веднага след вечеря той излезе. Тихо отключи и пак заключи портата; да не го усетят и Костадиновите люде, че излиза по това време…

Събраха се в квартирата на Вардарски осмината членове на комитета. Стаята беше толкова малка, че изглеждаше чудно как се побираха в нея толкова мъже — насядали бяха всички, обръщаха се на една, на друга страна, движеха ръце, нозе. Тук бяха Лазар Глаушев, Вардарски, Андрея Бенков, Миле Рибар, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривиот, Аце Кутрев. На тая втора среща на комитета Миле Рибар дойде въоръжен с кама и револвер — виждаха се те набучени в пояса му. Вардарски се улови за него:

— Ти, Миле, какво. Да не си тръгнал да превземаш конака!

Миле Рибар поизпъчи широките си гърди, погледна изкосо учителя, който изглеждаше още по-дребен и по-сух срещу него, и рече нетърпеливо:

— Аз, даскале, така я разбирам тая работа, дето сме я почнали сега: оружието да е секога в ръката ти.

— Той нели е ловджия… — усмихна се само с устните си Алекса Кочов, който седеше до него.

Те тримата с Бориса Мутафчия бяха нови люде в тая дружина, С оръжието на Мило Рибар започна и Лазар съвещанието на комитета тая вечер.

— Ние, Миле — каза той, — едва що започваме и най-напред ще ореме и ще сейме. Както се каза оная вечер, да съберем най-напред народа около себе си. То се знай, каза се и това, и за оружие ще мислим, и оружие ще събираме и набавяме, сега ние нема да се борим с патриката за църкви и училища, а искаме да съборим султана и царщината му. Нека сега да каже секой от нас що е свършил от това, което решихме миналия път, и да видим как да продължим по-нататък. Ние с Андрея — погледна той приятеля си — намерихме още по двама души, които мислят като нас, дори Андрея има веке трима свои люде, та ние двамата станахме седмина. Така излиза тая работа, като да е чакал секи досега да му заговориш. Щом само отвориш дума, и се прилепва към тебе: хайде, готов съм! Дай, боже, се така да върви.

Всички слушаха мълчаливо. Гласът на Глаушев звучеше тихо, спокойно в малката стая, само шарената дървена табакера на Вардарски минаваше от ръка на ръка, свиваха си цигара и тия, които не пушеха, после палеха цигарите си един от друг. Но Миле Рибар не издържа докрай.

— И моите така — прекъсна той Лазара, но избухна в кашлица от тютюна и през кашлицата си добави: — И аз събрах трима… аха!

— Наистина — продължи Лазар, — ние сега почваме от най-близките си люде… роднини, приятели, ама нели си знайме, на сички е дошло веке до гуша от турска управия и золуми. Разтуриха панаира, а нови вергии разхвърлиха, люде убиват… Не ще да търпи народът повеке.

— Не ще да търпи! — тупна по коляното с големия си юмрук Миле, — Иде ми да влеза некой ден в некое от турските кафенета и както са наседали там агаларите… ни един да не стане веке!

Алекса Кочов го бутна с лакът — да мълчи, а самият той рече:

— Аз имам двама сега. Калфите ми. Ама са огън момчета.

Той се усмихваше все тъй — само с устните си, а сивите му очи гледаха зорко изпод вежди. Беше бояджия, цял миришеше на кисело, щипливо, ръцете му бяха винаги едва ли не до лактите в боя — ту зелена, ту червена, ту модра, а и сега се тъмнееше някакво петно на бузата му.

Сух и блед, с тясно, продълговато лице, седеше до него Борис Мутафчия. Кръстосал в скута си дълги възлести ръце, с които двайсет години прехвърляше тежката совалка на мутафчийския разбой, навиваше козина, усукваше конопени въжета и дебели ортоми, той слушаше с плътно стиснати тънки устни и сякаш никога няма да отвори уста да продума. Но дойде ред и той да се изкаже:

— Брат ми Йоан, по-малкият… Те са цела дружина, се млади люде. Сичките ще дойдат с нас.

И тоя път Борис Мутафчия не каза ни една излишна дума.

Разлаяха се кучетата по цялата махала. Старото куче на Аце Кутрев влачеше из двора синджира си (той не беше го пуснал тая нощ заради гостите) и лаеше дрезгаво, продрано; звънко отекваше край него лаят на по-младото, още незаякнало куче, което Аце доведе неотдавна в двора си отнякъде. Той се ослуша за миг, стана бързо, както беше седнал до вратата, и се провря навън. Тъкмо в същия момент се раздвижи на мястото си Атанас Кривиот и рече, като попогледна Лазара, после Вардарски: