— А моята дружина, тя…
Той не довърши. В стаята се вмъкна все тъй ловко и бързо Аце Кутрев.
— Турци. Деврие — прошепна той тихо. Вардарски скочи. Изправи се и Миле Рибар с ръка върху дръжката на револвера си. По лицата на всички премина и сякаш се спря там бледа някаква светлина. Лазар махна отсечено с ръка и пошушна:
— Ще кажем… жито се уговаряме да купуваме тая година. Ортаци сме.
— Не, не! — дигна ръка Аце и всички го погледнаха, като знаеха какъв сдържан човек беше той. Вън кучетата лаеха разярено; дочуваха се оттам и човешки гласове. Аце продължи бързо: — Вървете след мене сички. Учителят нека си остане…
Той мина през тях и едва ли не ги разбута, отвори прозореца откъм градината и прекрачи вън. Струпаха се всички там и прекрачваха един след друг, прекрачи прозореца и Атанас с кривата си нога. В стаята остана само Вардарски сред облак пушък, който се залюля на широка струя и се понесе през отворения прозорец, оттам нахлу хладен, влажен нощен въздух. Докато подреди набързо столчетата край стената, пооправи леглото си, дето бяха седели Лазар и Андрея Бенков — в стаята пак се вмъкна Аце Кутрев през отворения прозорец и рече, като се обърна да го затвори:
— Преведох ги през градината. Отидоха си… Ама тия сега вън… — обърна се той към учителя и като че ли едва сега го улови страх.
— Аз ще ида — дръпна вратата Вардарски и излезе.
Той срещна турците вече в двора — те бяха прескочили оградата. Нощта беше много тъмна, едвам проникваше насам светлинка през отворената врата на стаята на Вардарски. Турците ругаеха високо, размахваше там един пушката си срещу младото куче, което се нахвърляше с писклив лай, бухкаше по-нататък и се дърпаше на синджира си и Караман. Вардарски позна сърдития глас на Шериф чауш от конака:
— Защо не отваряте бре… не спирате кучетата. Докога ще чакам!
Вардарски отговори на своя анадолски турски език, с който винаги забъркваше местните турци, които говореха на някакво грубо, бедно турско наречие.
— Прощавай, Шериф чауш — каза той, — не съм чул да се тропа, а кучетата лаят по цяла нощ.
Тоя път Шериф чауш не се уплаши много от анадолския му език и продължаваше да вика сърдито:
— А някой излезе и пак се скри. Що говориш ти, даскале, как тъй не си чул! Ти сам ли си тук? — попита той изеднаж. — Я да видя вътре.
— Заповядай…
Вардарски го поведе към стаята си, а други петима заптии тръгнаха след него в тъмното с подкованите си обуща. Шериф чауш надзърна предпазливо в стаята, огледа я внимателно и сякаш не искаше да повярва, че малката гола стая беше празна. В гласа му прозвучаха примамливи, угоднически звуци:
— Е, даскал ефенди, ще дойдеш сега с мене в конака. Вика те каймакаминът за малко.
— Как тъй — сопна се Вардарски. — Сега ли, посред нощ?!
— За малко, даскал ефенди. Няма да скършиш хатъра на каймакамина.
Те и двамата стояха пред отворената врата на стаята, ламбата ги осветяваше отвътре. Чаушинът гледаше учителя нетърпеливо и злобно. Заптиетата бяха изпълнили малкия чардак и чакаха с пушки в ръце. Все пак Вардарски се опита да се противи:
— В никой закон не пише такова нещо — да дигнеш човека посред нощ от леглото. Утре аз сам ще дойда при каймакамина, сабахлен още.
— Каймакаминът чака, даскал. Ти да не си по-голям от него!
Вардарски се обърна мълчаливо, влезе в стаята да вземе горната си дреха и мина пред чаушина към двора. Чаушинът тръгна след него, а Вардарски, дигнал глава с високия си фес, не искаше и да го чака. Тръгнаха след тях и заптиетата. Вардарски и чаушинът бяха вече в двора и срещу тях в тъмното внезапно се показа Аце Кутрев: отишъл бе да прогони кучетата и сега се връщаше.
— Кой е тоя? — попита чаушинът стреснат. — Кой си те бре?
Вардарски отговори, без да се обърне:
— Хазаинът ми.
— Хайде и той! Хайде, тръгвай и ти с нас. Сега Вардарски бързо се обърна:
— Какво искате от него пък! Сиромах човек.
— Не, не, не! Хайде бре! Върви с нас! — побутна той Ацета Кутрев.
Отдире скръцна врата и се чу гласът на Митра Кутрева:
— Що ти сторил човекът ми бре, турчине! Той знай само мотиката… децата ни гладни ли ще стоят!
Тя, изглежда, бе следила всичко от стаята си. Шериф чауш нищо не и отговори и отново побутна Ацета Кутрев. Вардарски го изгледа през рамо:
— Остави човека да си вземе поне горна дреха. Като излязоха на улицата и двамата задържани вървяха между заптиетата, Шериф чауш изви глас присмехулно:
— Ти, даскал, струва ми се, и друг път си излизал така, та се сещаш да си вземеш и дреха!
— Да, чауш. Излизал съм — отвърна късо Вардарски. После той се извърна към чаушина и едва-едва се поспря: — И един като тебе ми извади окото с камшик. Но после, чауш — повиши той глас, — сам пашата ми отвори вратата да излеза.