— Брей, брей, брей.
— Да, чауш.
Шериф чауш отведе задържаните право в затвора, който беше в един обграден със здрава стена двор до конака. Вардарски не се и обърна да изкаже недоволството си, че чаушинът го бе излъгал. Затворът беше ниска, стара каменна сграда с тесен ходник и с по два кауша от двете му страни. На тавана на ходника беше закачен фенер с газена ламба; мижава червеникава светлина се процеждаше през зацапаните стъкла на фенера. Тъмничарят, Фаик онбаши41, отвори първата врата вдясно и чаушинът побутна вътре Вардарски, сетне и Ацета Кутрев. В кауша беше тъмно, вонеше на застоял спарен въздух и на нечист човешки дъх. Някъде към дъното му някой се раздвижи, дочуваше се оттам как друг някой диша издълбоко, с отворена уста. Вратата хлопна, изтрака ключ. Аце докосна леко с ръка учителя и продума:
— Не мога да я разбера тая работа…
— Ще я разберем… — отвърна неохотно Вардарски.
— Кои сте вие бре? — чу се оттатък продран глас, провлечен, по арнаутски напевен.
— Тукашни люде — отвърна напосоки Аце в тъмнината.
— Тукашни… утре ще ви видя, Седнете там, до вратата.
— Гледай си ти работата… — рече недружелюбно Вардарски.
— Ор бре… Кой си ти бре! Аз и в тъмното ще ти извия врата!
Вардарски нищо не отговори. Той протегна ръце напред и пристъпи нетърпеливо, припряно докосна грапава, влажна стена и се спря. Придвижи се след него предпазливо и Аце.
— Да седнем ли, учителю…
Аз нема да седам. Кой знай какво е тука. Стоя дълго край него и Аце, но после току седна на пода край стената.
След убийството на Арап ага и пазачите му Атанас Кривиот се позакри някое време, но после се прибра с жена си в една къщурка в същата махала, дето живееше Аце Кутрев. Едва що беше влязъл в къщурката си тая нощ, след като Аце Кутрев ги изведе през градината си, нахълтаха в неговия двор трима заптии; дворът беше разграден и турците направо почукаха на вратата му. Кривиот не успя нито да помисли дори за бягство. Турците го извикаха вън и го отведоха. Уплаши се Атанас Кривиот — мислеше си, че няма вече кой да го търси за убийството на Арап ага, а сега ето бяха дошли да го вземат.
Сънливият тъмничар отвори за него втория кауш на същата страна на ходника — селянин беше той, а вторият кауш беше тъкмо за такива люде. Това беше най-лошият от четирите кауша на затвора — с пръстен под, с едно малко прозорче, та и през деня едвам проникваше тук светлина. Като влизаше Кривиот и още на вратата беше, чу откъм вътрешността на кауша името си. Фаик онбаши дръпна вратата и я заключи отново, а вътре в кауша беше съвсем тъмно. Тогава Кривиот чу гласа на шурея си Богоя:
— Тука сме, Атанасе, ние сичките…
— Кои сте бре?… — попита Кривиот в тъмното, но той знаеше какъв отговор ще получи.
Зачуха се няколко гласа едновременно:
— Сички… ето… Гьоре, Никола, Кръсте, Ордан, Недан…
Това бяха людете, с които Кривиот нападна кулата на Арап ага.
— Има ли тука други люде? — попита той с пресипнал глас.
— Нема… нема… Сами сме… — чуха се пак няколко гласа и Кривиот забеляза, че шуреят му вече не се обаждаше. — Ела по-близу… Седни тука…
Кривиот пристъпи нататък предпазливо. Подът на кауша беше влажен и размекнат. Кривиот се спъна в нечии нозе, протегна ръце и най-сетне се намери между другарите си, седна върху някаква дреха край стената.
— Е, Атанасе… загинахме… — въздъхна, едва ли не проплака един от селяните и току добави сърдито: — Богоя ни я нареди тая работа. Той.
— Той… Богоя… — обадиха се и други.
— Къде е той… — раздвижи се Кривиот и дори протегна ръка в тъмнината.
— Тука съм — чу се наблизо угасналият гъгнив глас на Богоя.
Кривиот изеднаж цял се преметна нататък, мина през нозете на двама от другарите си, прегази ги. И кой знай как набара в тъмнината жилестия, тъничък врат на шурея си:
— Кажи що си сторил! Нищо нема да скриеш!
— Пущи ме… пущи ме… Живота си не ща…
— Говори!
Богоя помълча малко, Кривиот усещаше как дишаше той издълбоко, пресекнало, поотпусна шията му и тоя започна:
— Беше на Благовец, събрахме се у Никола. Пихме ракия. Много пихме..
— Ти пи най-много, като улав! — чу се укорен глас.
— Е, аз най-много. Мене ме хвана. Нещо ми вели: мълчи, не говори! А езикът ми сам започна да меле. Казах как влезохме в кулата и как стана с агите. Те сички там знаеха и некой ми рече да не ломотя, ама аз… се за това ме сърбеше езикът. Сичко си казах… и казах, че, такова, че аз заклах Арап ага с ножа си, Зеха сички да ми се смеят, а мене кръвта… съвсем веке в главата. И почнах да се карам, да викам: аз го заклах бре Арапа, ей с тоя нож! И въртя ножа…