— А в това време — чу се пак същият глас — туп! Полякът Асан ага на вратата.
— А в това време Асан ага на вратата — повтори Богоя, преглътна и продължи: — Влезе, нищо не вели. Не взе и ракия. Мене отеднаж ми се събра умът, ама… После, като си отиде, започна кавга: чул е, не е чул. И още на другата нощ дойдоха заптии, дигнаха ни сички. Затвориха ни тука…
Той млъкна. И пак се чу същият глас, сърдит и предизвикателен:
— Ха де! Разправяй по-нататък. Защо мълчиш…
— Не си ща живота веке, Атанасе, брате… — проплака Богоя. Преглътна сълзите си и продължи: — Днеска ме заведоха при един… може би забитин42. Кажи, вели, сичко. Ние, вели, сичко знайме, но ти си кажи. Мене сега умът ми е в главата, ама… грабнаха ме, свалиха ме долу и — бой, бой! Загубих се от мъка. И се това: кажи! Не изтърпех, Атанасе — проплака той пак. — Сичко казах. И за даскала, и за бачо Лазара, та и за Аце Кутрев, че сме били в неговата къща.
— Жив нема да те оставя веке! — затисна го цял Кривиот и Богоя писна с изтънял глас:
— Аман… прости ми, Атанасе, брате!… Атанас се отдръпна от него с отвращение.
— Лайно! Изял си ни сички. Ама аз съм крив — нели те знаех що за лайно смрадливо си!
Седяха един до друг край влажната каменна стена седмината селяци и дълго никой нищо не продума. Чуваше се само дишането им — тежък беше въздухът тук, а двама от тях бяха заспали в късния нощен час…
Лазар Глаушев мина незабелязано по тъмните пусти улици, тихо влезе в къщата си. Ния го чакаше будна. Някое време той все се ослушваше накъм улицата — да не би да са тръгнали турците подир него, — и едва когато си легна и духна ламбата, рече на жена си в тъмнината:
— Знайш ли… аз искам така да бъде, че с нищо да не те тревожа. Защо не спиш? Като знам, че ме чакаш будна, мъчно ми е. Ама от тебе повеке зависи, ти требва да намериш повеке сили в себе си.
Ния като че ли обмисляше отговора си. После рече:
— Ти си гледай своята работа спокойно. За нищо нема да те питам, нема да ти преча в нищо. Ти не мисли за мене. Будна съм… ама не ми се спи и затова съм будна. — Тя обърна към него глава в тъмнината и гласът й прозвуча по-ясно, близу до него: — Аз едно знам: каквото вършиш ти, се е добро. И е нещо важно… и за нас, и за другите люде.
— Сега ще се случва по-често да закъсневам нощем — каза той доверчиво, но на нея й се стори, че той остана по-далеко, зад някаква ограда.
През сърцето и минаха студени тръпки, тя обърна глава и нечуто въздъхна. Ослушан в нощната тишина, Лазар кой знай за кой път се питаше: как бяха ги подушили турците, как бяха узнали, че се бяха събрали тая нощ в квартирата на Вардарски? По-добре, че се измъкнаха през прозореца — и той заспа успокоен.
Едва що бе започнало да се зазорява и той чу гласа на Ния:
— Лазе… — Тя леко го побутна: — Лазе, некой тропа на портата.
Лазар и сам чу бързи, нетърпеливи удари с чукчето на портата им, скочи веднага и премина в отсрещната стая, която беше над улицата. Той видя в ранния още здрач сенките на трима заптии пред портата. Върна се бързо, скри револвера си в едно малко скривалище, което му бе направил майстор Дуко в дебелата външна стена под един прозорец, поприбра се и излезе да отвори. В двора бяха наскачали и Костадин, и Траяна.
— Кой ли е по това време… — питаха се те и Костадин вече отваряше портата.
Лазар посрещна Шериф чауш на входната врата на къщата си, а другите две заптиета останаха в двора.
— Що има, Шериф чауш… толкова рано?
— Каймакаминът те вика, чорбаджи — отвърна почтително чаушинът и направи селям43 с ръка, докосна едва-едва челото си, а отзад се люлееше дългият пискюл на феса му. — Хайде, чорбаджи, чакат те…
Лазар го попогледна — не беше трудно да подхване човек чаушина — и рече:
— Заповедай, Шериф чауш, влез за малко, докато се облека.
Турчинът влезе. Лазар му подаде стол в широкото преддверие и продължи:
— Аз ей сега… Ама каква е тая работа, Шериф ага, що съм потребвал толкова на каймакамина. Заповедай една цигара.
Турчинът си мислеше: „Казаха ми да го отведа в затвора и аз ще го отведа, в ръцете ми е. Но такъв човек е той, че ако му помогна с нещо, все ще имам някакъв хаир от него.“ Като завиваше цигарата, той гласно каза на развален преспански говор:
— Чорбаджи, нема да крия от тебе… казано ми е право в хапуза да те заведа. Земи си некой по-топло дреха. Рекоха ми през нощта да дойда, ама аз не исках да ти развалям съня. — Без да бърза, той наплюнчи цигарената книжка с езика си и залепи цигарата, после додаде: — Некакъв хаирсъзин казал лоши думи за тебе, чорбаджи. За тебе, демек44, и за оня, кьоравия даскал.