— Ами вие, да попаднете под дървото на тоя там насреща, сигурни ли сте, че нема да се разприказвате?
Още не сте опитали.
— Аз нема да кажа ни дума — отвърна бързо Аце. — На парчета да ме направят. Ни дума! Вардарски мълчеше.
— Аз пък не знам дали ще устоя — рече Лазар и като помълча малко, добави: — Как да предам тогава Богоя в ръцете на този джелатин!
Аце махна с ръка и се дръпна на мястото си.
— Загасвай огъня, където се подхванал — рече той, ядно. — Да не отиде сичко. Така знам аз. Богоя се издал — запуши му устата. Пък ако не можем да изтрай-ме и ние — каквото си надробим, това ще си сърбаме.
Лазар не отговори. Малко по-късно той стана, пристъпи към средата на кауша, извади тютюневата си кутия.
— Джафер ага — подвикна някак весело, — ела да свием по една. Веке отдавна не сме палили цигара.
Скочи арнаутинът, приближи се. Лукава усмивка пробягна по лицето му:
— Да запали ме, чорбаджи…
Той взе кутията и като я отвори — върху тютюна светнаха две половинки лири. Арнаутинът ловко ги прибра и започна да си свива цигара. Лазар тихо продума:
— Пък ако ти падне оня… кодоша, де — ти не го бий много. Слаб човек е той, може още повеке да се уплаши и да каже още повеке лоши приказки за нас. Ти немой, гледай по-кротко с него.
— Бъди рахат, чорбаджи.
Вардарски чу късия им разговор, въздъхна и се присви към стената, притихна.
Още щом влязоха седмината селяни в своя кауш и ключът на вратата зад тях изтрака, Атанас Кривиот пак сграбчи шурея си, разтърси го цял:
— Ще отричаш сичко, ще отричаш сичко! Биха ме, кажи, уплаших се. И тия там — бачо Лазара, даскала… не ги познаваш, не си ги виждал!
— Няма веке… нема… Каквото и да става… — тракаше с челюстите си Богоя, увиснал като дрипа в силните ръце на Кривио.
— И да си знайш: жив нема да те оставя, ако не отречеш сичко, каквото си издърдорил. Нели знайш, като кажа аз еднаж…
Той го бутна напред, но не сваляше очи от него, после отиде и седна край стената. Насядаха там и другите селяци. Бяха постлали горни дрехи, пропити вече с влага. През единственото прозорче едва се процеждаше светлинка, сива, здрачна, ъглите на кауша тънеха и сега в мрак; тук-там по влажния пръстен под проблясваше размазана рядка кал. И беше студено в тая влажна, мрачна дупка, а вън, зад тия дебели каменни стени, сияеше ведър, топъл мартенски ден.
Богоя пак се отдели от другарите си, сви се в най-тъмния ъгъл, тъкмо под прозореца, сякаш да се скрие там. Но те и шестимата го виждаха — малка купчинка там, в ъгъла. Мрачно проблясваха очите им в полумрака и каквото да продумваха — всяка тяхна дума идеше от една и съща, постоянна, обща мисъл: за Богоя, От него бе им дошло това зло, от него можеше да им дойде още по-голямо зло, да им дойде и гибел.
— Да бехме хапнали по един залък…
Те не всички бяха успели за си вземат хляб от къщи, яли бяха вече от донесената храна и сега изсипаха от няколко торби само изостанали късчета черен хляб.
— И от глад ще измреме тука… Кой ще ни погледне…
— Немаме и стомна за вода.
— Като те пуснат вън, тогава ще пиеш.
— Кога ще ни пуснат пак… Трай ли се без вода!
И пак всички попоглеждаха към Богоя, мрачно святкаха очите им. Не го покани никой да вземе и той един залък от общата храна. Селяните прибраха торбите вече празни. Умълчаха се. Що ги чакаше в тая дупка? Глад, жажда и тоя страх, който разяжда човека отвътре като червей.
— Той, Атанас, нели му е шурей, жали го…
— Жали го Атанас, ама той сички ще ни изяде.
— Изял ни е веке.
Кривиот мълчеше. Богоя беше брат на жена му; той го жалеше нея, а не него. Ще го пита тя един ден, ще писне: „Къде е Богоя, брат ми… Ти си го убил в затвора, удушил си го с тия ръце!“ Как ще й дадеш отговор? Ами ако не устои Богоя пак!… И ако трябва да го стисне за гърлото — той трябва да го стисне, Атанас, макар да му е шурей. Той, Атанас, взе най-напред на душата си тия люде. И Атанас се смъкна долу, сви се до стената, обхвана глава с двете си ръце — да не вижда нищо, да не чува, да не мисли нищо и сякаш сам да се задържи, както бе уловил с две ръце главата си, да се задържи, да не скочи…
Другарите му не го и поглеждаха, не очакваха нищо от него — жално му беше нему за шурея, Богоя следеше от тъмния ъгъл погледите им, движенията им и да не беше толкова тъмно, те биха видели как трепереше цял, както беше събран на купчинка. Но те не поглеждаха сега и него. Те се гледаха помежду си и, очите им говореха ясно, открито. Оставаше, още да скочи някой пръв, да се хвърли пръв върху предателя…
Ключът на вратата скръцна остро и тракна два пъти. На вратата се показа тъмничарят, а зад него стояха двама заптии с пушки. Тъмничарят викна от вратата: