— Ставай ти бре, Богой… Излизай!
Богоя скочи с неподозирана сила и се втурна към вратата. Тъмничарят я дръпна, ключът отново скръцна и изтрака в ръждясалата ключалка.
— Изпуснахме го… — рече някой от селяците в кауша. Надигна се и Атанас Кривиот, огледа се. Чу се и друг глас:
— Сега веке, съвсем ще ни нареди Богойче… Недан беше най-младият между тия селски люде.
Нямаше още ни двадесет години. Той мълчеше през цялото време и току се озърташе, като че ли с пламтящия си поглед да срине тия влажни, каменни стени наоколо. Умълчаха се всички и едва сега рече той с въздишка:
— Да знаех… да знаех… щех да побегна към Железник. Немаше да се дам. Там, по планините, ходят едни люде и аз со них. Виж къде ни докараха, в това тъмнило…
Никой не му отговори. А те всички знаеха, че от някое време по Железник ходеше една хайдушка дружина. Но сега те бяха тук, в тъмното, между тия каменни стени. Късно беше да въздишат за Железник…
Мина час време, минаха и два часа. Вратата пак се отвори, влезе в кауша Богоя, тъмничарят затвори отвън, а той като че ли нямаше сили да стои на нозете си, подпря се с гръб върху дървената врата. Но сега лицето му сияеше и се виждаше отдалеко как дишаше бързо-бързо, с полуотворена уста.
— Отрекох! — викна той и спря, да си поеме дъх. После продължи пак на пресекулки: — Отрекох сичко… Нищо не знам, рекох, за Арап ага… Аз вчера от страх, биха ме… Нищо не знам… Тия люде… даскала, бачо Лазар… не ги знам… тъй, в града съм ги виждал, а иначе… Те това е, братя. — Той се усмихна и дребното му лице цяло се набръчка: — И оня, арнаутинът, тоя път не ме би много… Вика, замахва, а като удари — не боли много…
Бледа светлинка мина по лицата, в очите на шестимата селяци насреща. Богоя мина през кауша — чуваше се как лепнеха по калта на пода босите му нозе, — отиде и приседна до Кривио.
Ния веднага изпрати Неда да съобщи на старите, че заптии бяха забрали Лазара. Дядо Стоян и Кочо току-що бяха излезли за чаршията и Неда разказа всичко на старата Глаушица, каквото бе чула и видяла девойката иззад вратата на стаята си.
— Е, защо го взеха? — попита старата жена и сама си отговори: — Ама що те питам… Откраднал ли е Лазе, или е убил некого… Душмани, това е. Ами даскала? Него пък защо… Той и в общината не се меси. Ха си върви сега, Недо. Ако научите нещо повеке, да дойдеш да ми кажеш. Ама те може да го пуснат още днеска.
Тя отпусна ръкавите си, както бе се запретнала да мие съдове, попристегна кърпата на главата си и отиде у Бенковци насреща. Бенковица току-що бе отворила портата, за да натири кравата, която държеше заради Андрея — да има той всеки ден прясно мляко и масло. Глаушевица я намери в двора.
— Стана ли Андрея?
— Още спи, ама време му е веке да става. — Ами тая сутрин заптии са забрали Лазара.
— Що думаш! Защо мори, сестро, що е сторил човекът?
— Дойдох и аз да питам Андрея. Знай ли той нещо…
— Влез, влез…
Андрея, сънен още, подигна рамена, стисна устни, но старата Глаушица забеляза как побледня лицето му.
— Не знам каква е тая работа — рече той с пресъхнало гърло и си помисли: „Те и за мене ще дойдат…“
— Нямаше какво да пита повече Султана, нямаше тя време за губене сега. И каза припряно:
— Ти, Андрея, ако научиш нещо, прати некой от калфите да ми каже. И ако не си дойде Лазе до обед, прати ми единия от калфите да му занесем храна, постилки. И учителят бил с него, Вардарски.
— И Вардарски ли?… — попита Андрея и лицето му още повече побледня.
— За него пък кой ще се погрижи… постилки, храна… Нема си никого. Е, нема да го оставим така, ама дано да ги пуснат.
Тя млъкна и си мислеше: „Андрея знай нещо. На два пъти се промени лицето му, Те знаят нещо тримата: Лазе, Андрея, учителят…“ Дигна тя наново очи към Андрея, негли да познае нещо по лицето му, да проникне с поглед в мислите му, Смутен беше той и все поглеждаше майка си. Султана рече:
— Андрея, сине: кажи, ако знайш нещо. От майка нищо не се крие.
Той пак погледна майка си и като че ли тя го бе попитала, на нея отговори, нея искаше да предупреди, но и да успокои:
— Смутно време… народът се тревожи, не ще да трай повеке… А и турците се боят… Знам ли, може за това да са задържали Лазара и Вардарски, от страх. Може и мене да дойдат да ме вземат, може и други да решат, но нема нищо, нема нищо…
Погледа го Султана, погледа го и рече:
— Ти не ми казваш сичко, Андрея, и нема да ми кажеш. Ама само живи да сте и здрави. А ние, майките, то се знай нашето. Е, хайде да вървя. И не забравяй, Андрея, за калфата.