Тя се върна бързо в къщи, събуди Благоя — по-голямото Кочово момче:
— Иди кажи на стрина си Ния да приготви постилки, завивки за чичо ти. Да приготви и ядене, а пък аз ще му източа баница. Нека има повеке, там са повеке люде и учителят е с него, Кажи й, баба ще отиде към обед, да му ги занесе с калфата, Тичай, сине. — И тя додаде като на себе си: — Ако пък го пуснат до обед… ама кой знай дали ще го пуснат, кой знай…
И се запретна да точи баница. Като се върна Благоя, тя не го остави да си отдъхне:
— Върви сега при учителя си… Нели знаеш къде живей! — Старата жена забеляза недоволство по лицето на внука си, тръсна брашнените си ръце и викна: — Ами нели ти е учител бре! Заптии го взели тая сутрин, в тъмница го затворили. Не ти ли е жал! Ха тичай! Кажи на тая там, Ацевица, да му приготви постилка, завивка, да ги върже, чичовият ти калфа ще отиде да ги земе към обед и ще му ги занесем в затвора. Така й кажи. Ама тичай. Грехота е учителят ти, нема си никого…
Детето беше вече на улицата. И скоро се върна:
— Тя, Ацевица, рече и нейния мъж го взели снощи с учителя. Ще дойде и тя, заедно да идете в затвора…
Глаушица се нахвърли върху току-що замесеното тесто да прогони лошите си мисли. Не ще да са току-тъй тия задържания, а може да има и други задържани люде. Що ли става? А тя да побърза; да не оставя детето си без храна, без завивка…
Не остави тя никого на мира — нито Ния, нито Андрея, нито Ацевица. Все току разпращаше Кочовите деца, изпрати и Кочовица да помогне на Ния, макар да бяха там три жени.
— Върви, върви. Да не закъсней Ния.
Тъкмо по обед време пред оградата на градския затвор се изправи старата Глаушица, а току зад нея застанаха Ацевица, с две бохчи и торба, надяната на ръката й, единият от Лазаровите калфи, натоварен с два големи вързопа постилки и завивки, двете по-големи Кочови деца — и те с разни неща в ръцете си. Спряха се там всички задъхани — Султана ги бе накарала да обиколят, за да не минат през чаршията. Тя не беше стъпвала досега в чаршията.
— Що е туй море, бабо? — спря срещу тях заптието, което пазеше пред оградата на затвора. — Вай, Вай, вай! Много нещо бре…
— Ами като сте затворили толкова люде! — сопна му се Султана.
Заптието повика тъмничаря.
— Това е за Лазара Глаушев, за учителя и за Аце Кутрев — каза на тъмничаря баба Султана. — Иди, ага, пусни ги да дойдат да си ги вземат. Храна, завивки…
— Е, бабо, е, бабо… — усмихна се в рошавите си мустаки Фаик онбаши. — Ще дойдат други люде да вземат туй нещо. Ти почакай…
— Кои други люде? — прекъсна го Султана. — Какви други люде… аз нема да ги дам на други люде. Повикай сина ми, Лазара Глаушев. Нему ще му ги дам.
— Не може, бабо…
— Как да не може бре, ага? Искам да видя сина си.
— Ела после, бабо. Сега не може. След пет саати, Ще пуснем всички в двора, ще гледаш ти твойто син.
— Ами като съм дошла сега, така ли ще се върна бре, ага! Без да го видя! Ти немаш ли майка бре, турчине? — Не беше лесно да се откаже нещо на Султана Глаушева. Не бяха само думите, всякога изричани с голяма сила, още по-трудно беше да се устои на погледа й, срещу цялата й осанка, макар да се бе смалила съвсем тя, откакто Лазар и Ния напуснаха къщата й. Върна се тъмничарят, изведе Лазара от кауша, наруши реда. И сякаш да се оправдае, той рече:
— Сербез49 майка имаш, чорбаджи… Ама да не се бавиш много, да не се бавиш…
Застана Лазар до оградата, на няколко стъпки пред него стоеше майка му; не я пускаха да се приближи повече. Погледна го тя една минутка — да прочете по лицето му това, което искаше да узнае; иначе той може да я излъже или няма да каже всичко пред турците там. Бодър беше той и дори весел, а какво ли е на сърцето му? Такъв си е бил всякога Лазар: трудно ще познаеш по лицето му дали се бои, дали го мъчи нещо… Той й се усмихна:
— Е, майко… Виж ти къде ни било писано да се видим!
— Такъв е човешкият живот, сине. Сичко ще види човек, и затвор.
Радостно му беше, че я виждаше сега, през тая ограда, и, все тъй безстрашна, дейна, да види тая светлина в очите й, да чуе бодрия й глас. Той рече:
— Нема нищо, майко. Изтървал се там един… но сега призна, че е лъгал. Ще ни подържат некое време и ще ни пуснат. Не бой се, майко.
— Ти не мисли за нас, които сме вън, сине. Тебе ти е нужна сега по-яка душа. Крепи се и не се предавай на лоши мисли.
— Аз съм като тебе, майко: юнак! — засмя се Лазар и не без известна гордост.
— Хайде, чорбаджи… — обади се зад него тъмничарят.
— Пак ще дойда, Лазе.
Тя отиваше всяка сутрин по оня час, когато пускаха затворниците в двора. Още щом излезеше на вратата на затвора, Лазар я виждаше да стои вече там, пред оградата, с някой вързоп в ръце. Идваха често с нея и дядо Стоян, и Кочо, и Ацевица, та и Атанасовица. За Ния не беше място тук — да я зяпат турците, безсрамни и мръсни са някои от тях, когато е за гяурка. Не спомена нищо за това ни Лазар, ни Султана, ни пък сама Ния — то се знаеше само по себе си.