Заклела се бе Султана да не стъпва в Лазаровата къща. И не стъпваше. Преди да тръгне сутрин за затвора, тя ще изпрати някое от Кочовите деца:
— Иди кажи на стрина ти, време е веке.
И Неда, или пък самата Ния ще донесе каквото е приготвила за Лазара. А когато се връщаше старата от затвора — пак ще прати някое от Кочовите деца или ще почака да дойде Неда или Ния:
— Лазар е добре. Много здраве праща.
Тя и преди не продумваше с Ния нищо повече от това, което беше необходимо.
А като застана дядо Стоян за пръв път пред оградата на затвора, разхлипа се и не можеше да се успокои, но Султана му се скара чак когато си тръгнаха:
— Ти мъж ли си бре! Детето ни в затвора, а ти… да нажалиш повеке сърцето му.
Научи тя за шестимата селяни в затвора — никой не идваше за тях, ни хляб да им донесе, ни дреха. Имаха и те свои люде, но агите не ги пущаха да идват в града и още повече сега, по най-работното време. Султана влезе в някои къщи, където можеше да влезе, притекоха се на помощ добри люде, ала не беше за ден или два, или за десет дни — проточи се много време. Тогава тя сама, по свой ум, отиде при поп Димитрия Тошев, който сега беше председател на църковната община; и не в общинската канцелария — нямаше работа там, където отиваха жени да се развеждат с мъжете си, — отиде в дома му, та и попадията да помогне.
— Тия люде ще измрат, отче, гладни, въшки ще ги изядат.
— Те не им ли дават по нещо в затвора?…
— Дават им по два залъка сух хляб, ама това са селски люде, в тъмница са, как ще живеят с два залъка хлеб…
Тогава се реши в общината и се сложиха в двете църкви нови дискуси. И докато се научи народът за новите дискуси, епитропите, които продаваха свещи на пангара, току подсещаха:
— Ето тука за помощ на затворниците… Събираха се за бедните затворници всеки празник по двайсет, по петдесет гроша, пък и повече.
Навикнаха затворниците да виждат старата жена всеки ден пред оградата на затвора и си казваха:
— Майка Султана пак дошла…
Чу се по едно време, че ще пуснат задържаните за Арап ага. Дори Лазар побърза да зарадва майка си.
— Може да ни пуснат тия дни.
Бяха ги питали и препитвали по десет, по двайсет пъти. Биха пак Богоя, биха и другите селяни, та и Кривио, и Ацета Кутрев. Заплашиха с бой и мъки и Лазара, и Вардарски. Не излезе вече нищо налице, никой нищо не призна. Богоя като че ли сега беше по-смел от всички. Все това повтаряше пред следователя, пред заптиите:
— Аз тогай се уплаших… Нищо не знам за Арап ага!
Дойде следовател и от Битоля, но скоро си отиде, Тогава се чу, че ще пуснат задържаните. Тъкмо по тия дни в Преспа нахлу цяла орда аскер и башибозук — турци и арнаути. Водеше я янинският паша.
Пашата разпъна шатър вън от града, та каймакаминът и реизът, и всички преспански агалари отидоха чак там да му направят темане, но аскерът му и башибозукът се повлякоха по улиците. И все повече по чаршията, също и по християнските махали. Изпълниха ханищата, влизаха по дюкяните, надзъртаха по дворовете. Взимаха каквото им попадне и без да питат. Дигна се олелия по целия град. Преспанци започнаха един по един да затварят дюкяните си, но тогава аскерът се нахвърли да разбива затворените дюкяни и колкото грабеше за себе си, много повече разхвърляше и тъпчеше с нозете си по улиците. Залостиха преспанци и портите си, а турците блъскаха по тях с прикладите на пушките си, някъде бяха успели да влязат по къщите и бяха посегнали на жени.
Още като започна да се затваря чаршията и уплашени люде пребягваха по улиците, старата Глаушица не можеше да си намери място вече ни в къщи, ни по двора и току излизаше на портата да надзърне — идат ли си людете и. А като видя да се задават те — Стоян и Кочо, — спусна се срещу тях:
— Скоро да доведете тука, у нас, Ния и оная…
Неда!
— Защо, майко… — отвърна Кочо. — Има там люде, не са сами, и портата им е яка…
— Не, не! Тука да са, со нас. И гледайте да не срещнете турци…
Не беше далеко до новата къща на Лазара, малко по-надолу по същата улица: Стоян и Кочо скоро се върнаха, а с тях — и Ния с Неда. Като се прибраха всички в къщи, Султана сама заключи портата, накара Кочо да я подпре с една дебела греда.
Не се успокои тя и сега — виждаше се: пожълтя лицето й, потъмня и не се промени вече. Не казваше тя нищо на домашните си, но с друга зла, мъчителна мисъл се бореше сега: „Нема ли да влезат турците в затвора… да мъчат християнските души там… и, помилуй ни, Богородице майчице, може и по-лошо да се случи…“