Чуваше се ту по-близу, ту по-далеко как тропаха турците по портите, негде се надигнаха и писъци — влезли бяха някъде изедниците. Спряха се турци и пред портите на Глаушевци. Заудряха с пушките си. Кочо прибра жена си и децата си в своята стая, дядо Стоян се хвърли на колена пред иконата, да се моли и да се вайка, скри се негде и Неда. Ния седеше на едно столче в стаята с огнището, по лицето й не беше останала ни капка кръв. Султана излезе един-два пъти на чардака, а турците не преставаха да блъскат, портата започна да пращи и да се поклаща. Султана каза на Ния:
— Прибери се и ти там, в малката стая.
Ния стана и влезе в малката стая. А Султана излезе пак вън, слезе в двора и започна да вика:
— Що искате, бре, аги! Що сте тръгнали по чужди порти, срамота е, царски аскер сте! Ха си вървете по пътя!…
Турците спряха да блъскат портата, ослушаха се, после някой от тях продума нещо. Чуха се стъпки. Отминаха.
Стъмни се. Стана още по-страшно. Никой не смееше да запали светлинка и градът потъна в черен мрак. Месечината късно изгряваше. Преспанци прескачаха стени, прехвърляха жените и децата си, мушкаха се през съседски вратички — събираха се в по-здравите къщи, пък и да не бъдат сами в тая страшна нощ. Събраха се съседи и в Глаушевата къща. Яка беше Глаушевата порта, пък и стената откъм улицата беше доста висока. И баба Султана беше там. Ала още щом се стъмни, улиците стихнаха. Прибраха се турците. Тръби някакви тръбяха откъм шатъра на пашата. Прибра той аскера си, но не от милост към гяурите, а още в зори на другия ден продължи похода си към североизток.
Отмина ордата на янинския паша, но и след нея остана голям страх сред народа в Преспа. Разчу се, че нагоре, по Стара планина, целият народ се дигнал на въстание. Отвориха дюкяните си преспанци, но се спотайваха из по-затулените ъгли; тихо прекосяваха улиците, избягваха всяка среща с турчин. Запъти се старата Глаушица за затвора като всяка сутрин, и сега дори по-рано. Не я пуснаха тоя път да види сина си, Пресрещна я тъмничарят начумерен пред оградата:
— Ха си върви, бабо! Не може днеска, не може секи ден!
Върна се тя в къщи и рече:
— Нема да ги пуснат скоро, милите… Ще ги мъчат още много време.
II
Чу се, че в Цариград убили султана. Дошъл нов султан, но бил побъркан, та и него прогонили, Седнал там трети султан — Абдул Хамид, После се чу, че са се дигнали на война срещу турчина Сърбия и Черна гора. В страх и трепет мина цялото лято на 1876 година. Уплашени бяха и турците, и техният страх беше по-голям. Пак се събираха агалари и безделници в двора на чаршийската джамия, в двете кафенета на чаршията. Някой ще рече:
— Нашият падишах с малкия си пръст ще смаже и тия по Коджа Балкан50, и Сърбия, и Карадаг51 и бошняците, и херцеговците!
А друг срещу него ще отвърне в настъпилата тишина:
— А Московецът! Той е зад тях, кардашлар… Чаршията замря, затихна и скъпотия стана голяма.
Нощем преспанци се събираха по къщите — от уличка в уличка, през съседски вратички, през огради и прелези. Дойде есен, зима, дълги бяха нощите, как ще изтрае човек сам с толкова страх в сърцето си, но и с толкова надежди за спасение…
Започна да се шепне — макар да се криеха людете между четири стени и на прозорците се окачваха дебели черги, та да не прониква вън никаква светлинка, страхът стискаше гърлото, задушаваше гласа:
— Турците влезли в Сърбия…
И тъкмо в най-големите страхове от турската сила тръгна по Преспа нова приказка:
— Отишъл руският консул, отишъл при султана. В сараите му влезъл. Прибери си, рекъл му, султане, аскера, че и твоята глава ще падне!
През първите дни на новата година, а нали тогава са и през ден, през два все празници, най-сладкодумните люде в Преспа разказваха от къща в къща, макар пак на тих глас, още по-нова и още по-хубава приказка:
— Събрал руският консул в Стамбул ингилизина, аустриеца, немеца, французина… Не се търпи веке, рекъл им, тая християнска мъка по Турско. Реките по-червенеха от християнска кръв. Дете в майка проплака. Не се щади ни имот, ни чест християнска. Народът християнски живей в беда и сиромашия, а го мъчат и ограбват сички, от царя до пъдаря. Нели и сички ние сме християни? Дайте си ръката да свиеме врата на турчина, да даде той свобода на Болгаряя, на Босна И Херцеговина.
Съгласили се, подали ръка и аустриецът, и немецът, и французинът, подал ръка и ингилизинът. Но той, ингилизинът, влязъл тайно при султана и го подучил:
— Ти кажи, че веке си дал свобода на Болгария, на Босна и Херцеговина.