И когато влезли после сички консули при султана, той рекъл:
— Що искате вие от мене? Аз веке дадох свобода и в моя дьовлет сички са братя: и турци, и българи, и гърци, и арнаути, и евреи…
Приели думата на султана ингилизинът, немецът, аустриецът, французинът, похвалили го. Само руският консул казал:
— Ако и сега не изпълниш каквото каза, друг цар ще се смили над християнския народ в твоето царство…
През месец декември 1876 година в Цариград се бе събрала европейска конференция.
На сам ден Водици в двора на преспанския затвор влязоха каймакаминът, следователят и началникът на заптиетата. Тъмничарят изведе пред тях Лазара Глаушев, Вардарски, Ацета Кутрев, Атанаса Кривио и шестимата му другари. Времето беше студено, от устата излизаше цели валма пара, замръзналият сняг скърцаше под нозете. Струпаха се десетмината затворници пред вратата на затвора. Лазар Глаушев напред и всички други около него, а насреща стои каймакаминът с ръце в джебовете си и се крие зиморничаво в дигнатата яка на горната си дреха. От студ или може би и сам не вярваше на думите си, каймакаминът заговори бързо, неясно:
— Каквото сте сторили, сторили сте го, нашият милостив падишах ви прощава. Той иска да има мир и спокойствие в царството му. Но ако дигне някой отсега нататък ръка срещу дьовлета и верните му люде, няма да има милост за него. Чуйте и запомнете. Свободни сте всички вие да се приберете по домовете си.
— Благодарим, каймакам ефенди — рече Лазар, като видя, че турците чакаха някакъв отговор. И продължи: — Ние лежим близу година време, без да сме съдени и осъдени, но наистина, ако дойде за всички в тая държава мир, ред и закон, грехота ще бъде да ги смущава който и да е.
Посивяло от студа, лицето на каймакамина нито потрепна и гледаше той с присвити очи, някак занесено, отдалеко. Той кимна към тъмничаря:
— Освободи ги да си вървят.
Тогава се чу гласът на Вардарски — дрезгав и хриплив на студа:
— Ефендилер, да кажа и аз две думи… Каймакаминът се намръщи, но началникът на заптиите опули очи, слиса го турският език на Вардарски — такъв чист, истамбулски език. Вардарски стоеше насреща с рошава, вече силно прошарена брада, с подпухнало око, с изтънял врат, изпомачкано, похабено беше и облеклото му, но дигна той глава и продължи:
— Говори се за нов живот, за ред и закон, а се започва пак със старите грешки. Все ние ли сме виновни за всички золуми и насилия, и неправди, та пак срещу нас се отправят заплахи? Ние лежахме тук близу една година заради Арап ага, а преди това същият Арап ага, години наред убиваше, ограбваше, мъчеше невинни и нямаше кой да го спре, кой да…
— Стига! — прекъсна го сърдито каймакаминът. — Заповядано ми е да ви пусна на свобода и ето аз ви пущам. Но мене ми се струва, че ние с вас ще се видим някой ден пак тука, в тоя двор. И тогава…
Той не довърши. Обърна се все тъй с ръце в джебовете и се отдалечи, следван от следователя и полицейския началник.
Към края на месец януари Ния Глаушева получи следното писмо от Иванка Руменова, която беше все още учителка в Скопие:
„Мила Ния,
Отдавна не съм получавала писмо от тебе, а всеки ден чакам и се надявам да ми съобщиш радостна вест, че бай Лазар и Вардарски, както и другите хора с тях са вече свободни. Но ти не тъжи и не се отчайвай, ако са още там. Няма да стоят още дълго и скоро ще дойде денят на спасението. Ако мога да ти пиша всичко, което зная, и на тебе ще ти се разтупти сърцето, както мене ми тупти сега и не спира.
Вчера пак получих вести от Васила. Той, милият, не ме забравя, но и знае, че като ми пише, не е само за мене и аз знам кому да кажа. Така му писах и аз, че тук мнозина чакат добри вести от него. Най-радостното, което ми пише сега, е това, че от Коледа бил заедно с оня мой стар познат, който бе дошъл на панаира в Преспа. Нали си спомняш за него и какво ми каза той тогава. Тая работа сега сигурно ще стане и всеки ден се чака да започне.
Васил ми пише, че там всички са готови. Моят познайник отишъл на Коледа при него в пансиона и го попитал: искаш ли да помогнеш. Васил отговорил: на драго сърце. Той го взел със себе си и Васил напуснал гимназията. Завел го някъде и заедно работят, нали Васил е тукашен и всичко знае за нас тук. Пише ми още, че там заварил и вашия калфа Тръпко. Нали той тръгна с моя познайник, все бил при него засега, и Васил пише, че не можеш да го познаеш, и говори по тамошному. Васил пише още, че като дойде време, те и тримата ще тръгнат заедно, и то ще бъде скоро, та скоро ще се видим и всички ще се радваме. Това е, мила Ния, и ти никак да не се тревожиш за бай Лазара, ако още не си е дома. Васил също пише да предадем от него много здраве до майка му. Аз, както знаеш, не мога да се сношавам с тия хора и те моля ти да предадеш на майка му неговите поздрави, да й кажеш, че той е добре, и пиши ми ти как е тя, за да отговоря на Васила. Той пише само за майка си. И тук е, както у вас. Казах на някои и хората са като замаяни от радост…“