— Тъй ли, на пода ли ще спя, мамо? Още ли немате кревати в Преспа?
— Кревати?! — учуди се Мировица на новата, непозната дума. И бързо продължи, за да излезе от затруднението си: — Ами тука, сине, ще ти постелем, на ястъка, мека, вълнена постеля. Ние сички тъй, нели знайш…
И езикът му беше чуден — някак твърд, като да имаше камъче в устата, запъваше се, търсеше думите си, не можеше отеднаж да си ги спомни, говореше и някакви непознати думи. Не оставяше да подвият нозе ни майка му, ни по-малката му сестра, която се унесе по него, прилепи се и бързаше да му угоди във всичко: постлаха в стаята му нов килим, донесоха му столове от гостната и някаква масичка — нямаше по-голяма, — сложиха двойни завеси на прозорците. Сетне той, с тяхна помощ и при непрестанните ахкания и хлипания на слисаната му сестра, пререди и четирите си куфари, пълни с горни и долни дрехи, с разни чудновати дреболии, кутии, шишенца, извади оттам други три шапки и още два бастуна, те вече със златни топки на горния край. Стаята се изпълни с гъста миризма на кьолнска вода и с други някакви приятни миризми; като видя младият човек неудържимото възхищение на сестра си, великодушно й подари едно шишенце с благоуханна вода и едно също тъй благоуханно, червено сапунче, нашарено с изпъкнали по него цветя и букви, Той улови майка си за ръката и някак с твърде голямо съжаление каза:
— Останах без пари, преди да си тръгна, боях се дали ще ми стигнат за път и не можах да ви донеса… аа… подаръци, но аз, мамо, се ще намеря нещо за тебе в моите куфари.
— Ех, сине… ти не идваш от печалби… Учил си там.
— Учих, мамо — каза той с гордост и нареди на масичката седем-осем красиво подвързани немски книги, няколко пера и една тежка мастилница, която се затваряше с някакъв сложен механизъм.
— Цъ-цъ-цъ!… — чуваше се често-често по стаята цъкането на прехласнатата майка. После той се разположи да се бръсне. Извади бръсначи, каиши, сапуни, пудри, кремове, шише с кьолнска вода. Поиска топла вода. Майка му сега съвсем се сащиса и за пръв път й мина през ума, че синчето й малко нещо прекалява. Какъв е станал, същински шваба!
— Ами, сине… утре не е празник… и немаш нищо по брадата…
— Хехе… майчице… — засмя се и шеговито, и снизходително младият мъж. — Секи благороден човек требва да се бръсне ката ден.
Обръсна се той, бързо, ловко, но възрусите, лъскави брадички от двете страни на бледото му тясно лице, чак до крайчеца на ушите останаха небръснати. Майка му посегна, но не смееше да се докосне:
— Защо ти е това… бръснат, пък с две бради…
— Това е по виенска мода, мамо.
Щом се обръсна, облече се пак, сега в други, по-нови дрехи, като че се готвеше да иде на гости.
Свечеряваше се вече, но и Миро Баболев побърза тая вечер да затвори по-рано магазина си, като научи, че синът му пристигнал от Беч. Той беше позастарял, понатежал малко, но пак личеше лекият му нрав. Нахвърли се шумно да прегръща, да целува сина си, а той, Георги, се подръпна, опъна се пред него почтително, поклони му се дълбоко, та и бащата се позабърка в своя изблик на радост. Виж го ти Георги! Цял шваба. И той като че ли едва сега забеляза колко се бе променил синът му.
По-големият Миров син — Сандо, — който работеше с баща си в магазина, гледаше виенчанина изпод вежди, подаде му сдържано ръка, но го поздрави с пълен глас:
— Добре дошъл!
Това беше от приличие, а иначе, като гледаше брат си, той изпитваше смесено чувство на страх, на ревност и на презрение. След убийството на Ицо Баболев на мястото му зад стъклената преграда седна Миро. Той не можеше да се задържи там по цял ден, като покойния си брат, и току излизаше вън да се пазари с купувачите било по навик, било от притеснение — не беше по нрава му да стои зад оградата, да се рови по тефтерите, да се чумери важно. Някога Ицо оттам командуваше целия магазин, като капитан кораба си, но Миро нямаше ни лице, ни глас за команди. Той и не помисли да ходи като брат си по Виена и Липиска, а и панаирът в Преспа вече не се събра, по-голямата търговия сега ставаше в Битоля, държаха я там евреи и гърци. Работата в големия магазин на Баболевци намаля, не беше както по време на панаирите, но и не спря съвсем, пак там се трупаха и граждани, и селяни за платове, басми, тантели, конци и всякакви подобни стоки. Стигаше му на Миро Баболев и това. Сандо, по-големият му син, все поглеждаше към мястото на баща си зад стъклената ограда, пък и свикна с мисълта, че един ден ще го наследи, мечтаеше да стане голям търговец, като чичо си Ицо, но беше непохватен човек и не много схватлив. Той виждаше, че баща му не беше на мястото си там, зад оградата, но и бащата забелязваше, че той често бъркаше сметките или влизаше в лоши разправии с калфите, с купувачите от глупава надменност. От време на време Георги им пращаше от Виена по някой сандък със стока и като че ли само тогава си спомняше Сандо за него и никога не бе помислял, че един ден по-младият брат ще се върне в Преспа. На вечерята и след това всички следяха как се държи „швабата“ — как се храни, как ще седне и как ще стане, какво ще отговори. Дори и Миро в своята веселост и бъбривост току го поглеждаше час по час или се ослушваше за миг в приказките му, а Сандо не пропущаше ни една дума, ни едно движение на по-младия си брат. Той беше техният Георги, но все пак беше толкова чужд сред тях, като временен и неочакван гост. С всяко нещо стоеше далеко от тях, всяко нещо правеше по друг някакъв начин, ала те не можеха да забележат веднага, че той още от първия миг започна полека-лека да се връща все повече към тях, към общия ред в къщата, към общите привички. Като седнаха да се хранят, той едвам се присви с тесните си панталони край ниската трапеза; въпреки голямото си богатство Миро Баболев не беше променил някогашния ред в къщата си — семейството се хранеше на ниска софра и всички сърбаха или топяха от една обща паница или общ сахан. Посегна и Георги към общия сахан, но се усмихна примирително и рече: