— Не бива така, сички от един сахан. Во Виена това и най-сиромасите не го правят.
— Е, во Виена… Други люде са там — дигна рошавите си вежди Миро и сякаш се пообиди от бележката на сина си. Но току се засмя: — Е, сине, сахани у нас колкото щеш, майка ти и не знай колко са… саани, тенджери, вагани, гюмове! — И току се обърна към жена си: — Дай му, дай му друг сахан!
— Не, не, татко — побърза да го успокои Георги. — з и така… но не само заради мене. И после, стига с тия сахани, с тоя бакър. Сега сички люде се хранят в порцелан.
Настана тишина — що е пък това чудо: порцелан! Миро се реши да попита:
— Що е то пор… пор…
— Ами ето — посочи Георги сложеното там пиято. — Ето порцелан. Но има секакви… по-големи, по-малки, дълбоки, плитки.
— Ами какво ще правят казанджиите бре, сине, ако почнем ние с пията?
— Нихна работа — подигна рамена „швабата“. Поиска той и нож. Дадоха му ножа за рязане на хляба.
— Не, не. Инакъв нож ми требва. Во Виена секи се храни с вилица и нож.
— Ех, во Виена, во Виена — подигна пак вежди Миро. — С вилицата мене никакъв нож не ми требва. Добре си работя аз и без нож.
— Ето и аз — съгласи се Георги, ала по-късно той накара баща си да поръча маса за хранене, накара майка си и сестра си да слагат на трапезата повече сахани, да слагат чинии, та и ножове.
На другата сутрин той спа до късно и като стана, пак се обръсна, уми се с много вода, среса грижливо гъстите си дълги коси, бакембардите си, намаза леко с помада тънките си мустачки. Облече се с тесни сиви панталони, с кафяв сюртук, сложи още по-висока лъскава, черна капела, взе бастунче със златна дръжка. Като излезе на улицата, всички се спираха да го гледат, струпваха се по портите жени, по вратите из чаршията — мъже и никой не посмя да го заговори, макар всички да го знаеха още от малък. Най-напред отиде в магазина на баща си, седна за малко зад стъклената ограда, после обходи целия магазин, разгледа, разпита едно и друго. Сега брат му Сандо едвам се сдържаше да не го хване за шията, да го събори на земята като някога и да го мачка до премаляване, да пухне на земята лъскавата му капела, да я стъпче с нозе. Но Сандо пак се уплаши от по-малкия си брат, когато каза той, по-малкият, някак пренебрежително:
— Отивам, татко, да направя визита на каймакамина.
Още повече се слиса Миро:
— Ще велиш… каймакамина! Защо бре, сине!
— Така е редно. Той е управител на града.
Каймакаминът се стъписа малко пред тоя млад европеец, който бе довтасал внезапно в касабата му и кой знай каква беля можеше да му докара, но като разбра, че младият „келеш“ е син на Миро Баболев, отеднаж се наежи срещу него. Георги Баболев седеше на посочения му стол в прилична поза, с ръце върху златната дръжка на бастунчето си и бе прихванал с два пръста цилиндъра си. Той не знаеше турски и попита с най-голяма предупредителност:
— Каймакам ефенди говори ли немски?
— Йок52.
Късият им разговор продължи на преспански. Каймакаминът това намери да му каже:
— Ти, челеби, махни тая капела. Сички поданици на падишаха носят фесове. — И кой знай по какви съображения или може би не знаеше що друго да каже, току попита: — Какво прави аустрийският цар?
— Ами… добре е — усмихна се скромно младият човек. — Царува.
Намръщеният каймакамин изпрати госта си до вратата — все пак той беше син на един от най-богатите преспанци.