Георги Баболев посети реиза, който остана поласкан от вниманието на младия челебия, разпита го за живота във Виена, за намеренията му, като се върнел в родния си град.
— Оставам тук — отговори младият човек. — В магазина на баща си.
— Много добре, много добре. Не може ли пак да се събира панаир в нашия град? Добре беше за целия град тогава. Твоят чичо некога пръв започнал.
— Да — отвърна с нужната сериозност младият Баболев. — Аз също имам големи връзки во Виена, но…
— Е, ашколсун, ашколсун…
Реизът мислеше за доброто на своя град, но все пак челебията беше още толкова млад… Георги Баболев мина пак през чаршията с цилиндъра и с тънкото си бастунче и отиде да посети стрина си Ицовица. Там остана той и да обядва. Стрина му беше все тъй болнава и вече стара жена, но се зарадва на вниманието му към нея и дълго, с голямо любопитство наблюдаваше облеклото му: тя се чувствуваше някак сродена с големия далечен град, където бе отивал толкова пъти покойният и мъж. Гледай ти какви били виенчани! Георги се държеше с нея като с някоя виенска фрау, а това харесваше на старата жена, колкото и да я учудваше в същото време. Нейният Ицо никога не бе й разказвал за Виена, а сега Георги не преставаше да й говори за големия швабски град, за людете там, за къщите, за наредбата им. Слушаше го тя и сама го питаше, съживи я, развесели я младият й гост. Откакто бе умрял мъжът й, тя живееше самотна в голямата си къща, прибрала бе само една своя бедна роднина, с която мълчаха по цели дни. Весел и бодър влезе при нея младият човек, беше сладкодумен и толкова внимателен, а някога Ицо, макар да беше такъв, тежък, кадърен човек, все й се караше. Добро момче, добро момче. Георги забеляза, че й хареса. А тя и сега беше равноправен съдружник в магазина. Всяка година, в първия неделен ден след годишнината от убийството на Ицо, при нея отиваше МирО деверът й, с всички тефтери от магазина. Предаваше й той сметките, както сам ги нареждаше, и всяка година записваше по няколкостотин лири на нейно име, като неин дял от печалбите. Какъвто си беше Миро, тя знаеше, че я мами, но беше доволна и на толкова. За да го насърчава в добрата му воля към нея, тя му казваше всяка година на тоя ден:
— Аз, Миро, нели знайш, свои деца немам… Георги Баболев искаше да спечели благоволението й, за да стъпи по-здраво в общия магазин. Като бъдещ наследник на баща си, но още по-добре, ако може, и като бъдещ единствен наследник на чичо си. Той дори успя да се пооплаче от по-стария си брат, от Сандо:
— Знайш ли, стринке… хич не се зарадва, като ме виде.
— Такъв си е той — съгласи се старата жена. — Ето и тука веке не знам от колко време не е стъпвал.
Харесаха се те двамата — племенникът и старата стрина.
На другия ден Георги Баболев посети някои от по-първите граждани между търговците в чаршията. Тоя път той носеше по-скромна шапка — сив полуцилиндър, — но беше облечен в същия сюртук и същите сиви панталони. Най-напред влезе в брашнарския дюкян на Таки Брашнаров, който го посрещна много студено и през цялото време разглеждаше с ревниви очи облеклото му; досега той, Таки Брашнаров, държеше лаврата на първенството по модно, контешко обличане в Преспа, а ето изеднаж се явяваше опасен съперник. С такова ревниво нетърпение подхвана Таки и разговора си с младия човек: прекъсна го още в самото начало и не го остави вече да продума, разказа му за своите пътувания по Солун, Атина, Цариград. Като забеляза, че младият Баболев го слушаше внимателно и все току поклаща одобрително глава, Брашнаров съвсем се въодушеви от своите попресилени, както ги разказа той, приключения по тия места, на няколко пъти го задържа да остане още малко и на края го покани да го посещава по-често. Най-после Георги Баболев стана да си върви, поклони се, сложи с доста грациозно движение шапката на главата си и се отправи към вратата. Загледа се след него Таки Брашнаров със стиснати устни, като че ли искаше да спре думите, които напираха на езика му.
— Копиле… Сложих ли те на местото ти аз! Георги Баболев влезе и при Лазар Глаушев. Покани го Лазар да седне на миндерчето до него и гостът доста се загледа в извехтялото олизано килимче, но седна храбро там. Той помнеше Лазара Глаушев още отпреди, слушал бе още като юноша негови беседи в читалището и подхвана с него разговор не за търговия и далечни пътувания.
— Времето, бачо Лазаре, още не е за такъв дълъг път… дъждове, бури, та и снег ме настигна, но побързах да се прибера.
— Що толкова бързане пък, Гьорче…
Поогледа се младият човек, подкани с поглед и Андрея Бенков да дойде по-близу и рече с подходящ тон:
— Война ще има, бачо Лазаре. Никой не знай докъде ще стигне. Може цела Европа като Наполеон едно време. Най-добре е сега човек да си е в родното место, макар да не се знай какво ще става и тука…