— И ние чуваме такова нещо… Що се чува там, по Виена, що пишат вестниците?
Младият Баболев почука тихо с бастунчето си по пода, пое си дъх и премерваше всяка своя дума:
— Русия е в пълна мобилизация. Готви се и Австро-Унгария. Те ще ударят — той пак се огледа и тихо продължи, — ще ударят Туркия. Едната за Цариград, другата за Солун. Тука ще дойде Австрия.
— Ха… — обади се Андрея Бенков. — Тука нема работа Австрия!
Младият човек го погледна отвисоко и рече бързо:
— Е, да… нашите люде тука чакат… дедо Ивана, но тука ще дойде Австрия и ще бъде по-харно за нас.
— По-харно, велиш? — попита Лазар.
— По-харно. Европа… Богата, силна, уредена държава. Само да видите как се живей там…
— Австрия ни е чужда, Гьорче — загледа се в него Лазар. — Русия е наша кръв, славянска. Австрия ще дойде да ни владей и ще сменим един господар с друг. Русия ще дойде да ни освободи. Виждаш ли разликата? Австрия богата, силна… за нея си ще бъде, не за нас.
— А Русия за нас ли ще удари Туркия? За Цариград ще удари. Откога още се готви и се не е готова. Бъркотия. И се бои от Англия. Англия е с Туркия. Не се знай и Бисмарк накъде ще удари. Сички гледат да грабнат нещо от „болния човек“… така наричат сички Туркия. Австрия знай що прави. Като тръгне еднаж, ще стигне до Солун. Като тръгне Русия, сички ще се дигнат срещу нея.
— Как ще се дигнат срещу нея! — придръпна се Ла зар. — Тя ще тръгне за правда. За нас сички тука, за християнския народ. А нели и те са християни… Австрия, Англия! Ти си се поуплашил нещо, Гьорче…
— Не съм се уплашил. Слушах що говорят тамошни люде. И вестниците четех. Ще ми пращат и тука вестници.
— Австрийски?
— Австрийски.
— Те се пишат каквото им е сгодно — обади се пак Андрея.
— Ами нели се вижда що е и какво е! — отговори младият Баболев.
— Русия е най-силната държава — зачерви се цял Андрея. — И си е наша.
— Наша… — повтори пренебрежително Георги Баболев. — И тя като Туркия — болен човек. Сички така я…
— Наша, славянска велика държава, Гьорче — прекъсна го Лазар с твърд глас. — Повеке от сто милиона народ. Сички треперят от нея. Ти идеш от Виена. А защо се бунтуват там чехите, хърватите, пък и унгарците през 1848-а? Не ще да е толкова добре за них в Австрия. Ама ти не знайш, не си чул, не си видел. Ще те завладей, ще иска да те понемчи. Ще иска за нея да работиш.
— И Русия ще те завладей, бачо Лазаре. Тя ще дойде тука заради Цариград. Това е руската политика.
— Каквато и да е политиката, руският народ ще си бъде с нас. За наше добро ще тръгне кръв да пролива.
— Кой ще пита народа…
— А който върви против волята на народа, ще намери гибел. Целият наш народ чака Русия, Гьорче. И ние сички с него.
— Нашият народ е още прост. Не знай що иска.
— Народът секога знай що иска. Народът секога търси правдата. Ето ти сега говориш за Австрия. Живеял си там, харно ти е било, но тя ще иска да ни прегази, за да стигне до морето. С нея ли е правдата? Бисмарк чака другите да се изпотрепат, за да се издигне той над сички. С него ли е правдата? Англия държи за Туркия, за нашия мъчител. С нея ли е правдата? Русия вели: аз дигам оружие, за да освободя християните в Туркия от претежка мъка и зло. Къде требва да бъдем ние, на кого да се надеваме? Ти за това помисли, Гьорче. Сега ти си велиш: мене ще ми е добре, като дойде Австрия тук: езика й Знам, приятели имам во Виена. Човек требва да мисли за целия си народ.
— Мисля, бачо Лазаре. Австрийската политика е по-мудра.
— По-мудра… Нема по-велико нещо от правдата, Гьорче.
Младият човек току почукваше неспокойно с бастунчето си, по бузите му пламтеше руменина, но той не се смущаваше толкова от думите на Лазара, колкото от погледите на Андрея, който го гледаше с презрение, с едвам сдържан гняв. Уплаши се и Лазар, като забеляза размътения блясък в сините очи на своя другар — в гнева си Андрея се забравяше и можеше да изпъди госта, можеше да го удари, макар иначе да беше кротък, свенлив човек. Лазар промени разговора:
— Сега ти, Гьорче, що мислиш… в магазина ли?
— Да. В магазина с татко.
— Е, харно, харно…
Гостът стана да си върви, поклони се към Лазара, към Андрея и току рече някак заговорнически:
— Каквото сме си говорили… между нас, нели… Лазар се усмихна:
— Бъди спокоен, Гьорче…
Младият Баболев се поклони още еднаж и си отиде.
На другата сутрин, още докато бяха всички в къщи, той каза на баща си:
— Стига съм се излежавал. Днеска постъпвам в магазина.
— Ох, ох, ох — викна весело Миро. — Още една от мена за мене!