III
През един от последните дни на месец април, още щом се раздени, новината тръгна от врата на врата, от човек на човек:
— Русия обявила война… Русия обявила война!… Някои подранили дюкянджии се връщаха от портата, от улицата, за да съобщят в къщи:
— Русия… война!
Никой не смееше да покаже външно своята радост. Идваше краят на християнската неволя, но още не беше дошъл. Война и докато дойдат русите, ятаганът ще бъде все в ръцете на турчина. Сега в злобата си, в страха си, агарянецът ще направи още по-големи поразии. Дано да са малко вече дните на проклетата му сила…
Преспанци отвориха чаршията, както всеки ден, Още по-тихо, по-смирено. Ако някой чирак или по-млад калфа не може да се сдържа в радостта си, че ще има война и турците ще бягат — майсторът го хваща за ухото:
— Събирай си ума! Ако ни забележат агите, че се радваме, на пастърма ще ни направят.
Но самият той уж случайно се поспира край дюкяна на съседа си и пита изтихо:
— Чу ли?… Научи ли се?
— Чух… чух…
И тихо е в цялата чаршия. Не се чува тропот ни откъм папукчиите, ни откъм казанджиите. Не се работи никому, всеки се помайва, слухти, чака, тръпне…
Още рано тая сутрин джамиите почнаха да се пълнят с турци. Сам каймакаминът — никога преди това не бяха го виждали преспанци толкова рано по улиците, — а след него и реизът и други някои от хюкюмата минаха през чаршията и влязоха в чаршийската джамия. Пълна беше голямата джамия от стена до стена. Сред гробна тишина главният ходжа четеше с глух, треперлив глас редове от корана. И такъв беше гласът му, такива бяха думите, които изричаше — неясни, тайнствени за повечето от богомолците — че час по час в тишината под високите сводове на джамията се надигаше общ, сподавен вик, неудържим стон:
— Аллах… Бисмилях…
Ходжата призоваваше правоверните да се съберат под свещеното знаме на пророка, за да спечелят с мъжество и безстрашие най-голямата награда за всеки мюсюлманин, който излезе на бойното поле в защита на истинската вяра: вечно блаженство в задгробния живот. Той дигна ръце към небето и гласът му прозвуча пълен със закана:
— Братя по вяра и по кръв! Заклетият наш душманин, най-злият наш душманин от векове, проклетият Московец, пак извади нож срещу нас, срещу нашата държава! От четири дни той бие нашата граница в Кавказ и се приближава към Дунава от север. Аз викам към вас, братя, с всички сили: вземете оръжието! Да пресечем пътя му, да го сразим, да влезем в земята му и камък върху камък да не остане там, да не остане ни една мъжка глава на рамената си, да вземем богатствата му, жените и дъщерите му да молят за милост в нозете ни! Правоверни! Всеки от вас да намери своето място в табурите на падишаха, всеки да намери другаря си и аллах няма да изостави своя народ…
И пак се надигаше час по час общ вик и стон:
— Аллах… Бисмилях…
После се изпълни с турци дворът на джамията. Те приказваха бързо, възбудено, ала никой не изпреварваше другия. Навред се чуваше и се повтаряше едно и също име:
— Московецът… Московецът… Московецът… Каймакаминът, реизът и другите управници от хюкюмата минаха през тълпата, всеки мълчаливо се отдръпваше да им отвори път. Те минаха през целия двор и не се спряха да заприказват с никого: каза се и се обяви, което беше нужно, нека сега всеки намери своя път. Тъкмо на излизане от портата на джамията каймакаминът срещна Кючук Кадри; заместникът на султана в Преспа се престори, че не вижда убиеца, и го отмина. След убийството на Ицо Баболев Кадрията не се вестяваше вече в Преспа. Сега той стоеше там въоръжен пак с пушка, препасан със силяхлък, събрал бе около себе си и неколцина от предишните си другари: Като се отдалечиха от портата на джамията, реизът попита каймакамина, без да го погледне:
— Видя ли го? Кючук Кадри.
— Да.
— Няма ли да го задържиш? — Ба… Сега е време тъкмо за люде като него. Реизът тихо въздъхна.
В джамията беше и Реджеб сарачът. Той беше набожен турчин и също се боеше от Московеца. Но Реджеб беше вече застарял човек и аллах не беше му отредил такъв дял — да заслужи с оръжие вечно блаженство в рая на правоверните. Сиромах човек беше той, цял живот бе се борил с иглата и сарачкия нож, такъв ще бъде и задгробният му живот. Ех, така му е било писано…
Той излезе от джамията със сърце, натежало от тъга, от страх. Пак се разбъркваше дюнята и не за доброто на бедните люде. Той мина край своя дюкян — не беше го отворил тая сутрин — и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка.
— Повели, Реджеб ага… — посрещна го съседът му.
Сложиха един нов самар да седне комшията. И пак тъй бяха наредени тук — долу, на пода: Нестор, брат му, по-старият му син, седнал бе вече и вторият му син, и всички работеха, пълнеха самари с ръженица, разпорваха едни, шиеха и кърпеха други. Реджеб знаеше че от него се чакаше първата дума. Още повече днес и нали той идеше от джамията, а там бяха всички аги и бесове, там беше и каймакаминът, и реизът…