— Е, Нестор, Нестор… Лошо!
— Що има, Реджеб ага?
— Морабе53, Пак морабе.
— Що думаш…
— Московецът ударил. Иде отгоре.
Старият Нестор Чашка не можеше да отговори на тия думи с лъжливи думи. Стар приятел му беше Реджеб ага, добър човек беше, ама беше турчин. Че идеше Московецът отгоре, Нестор Чашка се радваше, а Реджеб ага не можеше да се радва на такова нещо. Виж ти как са разделени людете! Но Реджеб и не чакаше отговора на тия си думи. Той повече искаше да изкаже своите мисли и мъката в сърцето си, та дано му олекне. И той продължи тъй, като на себе си:
— Московецът… Да дойде тука Московецът, ако не ми тегли ножа, аз пак ще си бъда сарач… с иглата, с ножа. Да му мислят Исмаил бей, Рамадан ага, да му мислят каймакаминът, валията в Битоля, те без хлеб ще останат. Ама, Нестор… пак за нас, сиромасите, идат най-много тия бели. — Той въздъхна и продължи с отпаднал глас: — Имам аз… ехе, в Анадола, имам син аскер. Ето шест години на султана служи. Шест години не съм го виждал. Сега ще го пратят да се бие с Московеца… Дали ще го видя още еднаж…
Погледна Нестор Чашка синовете си — те бяха тук, живи и здрави, дожаля му още повече за турчина:
— Бог ще ти го пази, Реджеб ага. Не бери кахър.
— Аллах… ех, аллах… Ама ето пак война иде. — Той си сви цигара, запали я и се загледа някъде: — Ходжата вели: тръгвайте сички. А той ще тръгне ли? Ама те моя син ще пратят срещу Московеца… Ходжата нема да върви, каймакаминът нема да върви, султанът нема да върви, Исмаил бей и той нема да върви, че коремът му е колкото една бъчва…
Дочу се някъде отдалеко, откъм турските махали, глухо думкане на тъпани, писклив вой на зурли. Ослуша се Реджеб, поклати глава:
— Хвана ги бесът, тия, нашите. Ще идат да бият Московеца. И повекето са голтаци като мене. Не си гледат хала ки! Пък бейовете сеир ще си правят. Ех, Нестор, Нестор… Некак наопаки върви тая дюня!…
— Белки се оправи некак, Реджеб ага…
— Цел живот чакам аз да се оправи, ама белки се оправи най-сетне. — И кой знай как дойде тая мисъл в ума му, турчинът току добави: — Ти помниш ли, като ме изгони от стария ми дюкян вашият Ицо Баболе?
Ама после пък него Кючук Кадри го уби с един куршум. Той стана.
— Що бързаш, Реджеб ага, поседи… — обади се по-старият син на Нестор Чашка.
— Ще вървя в дюкяна. Работа имам… Нели трябва да се живей некак…
Една тълпа от около сто или сто и петдесет души турци се събра на площада при градския часовник. Това бяха редифи54 или такива, които се готвеха да тръгват с башибозука и мнозина бяха въоръжени. Двама цигани надуваха зурли с изблещени очи, други двама до тях блъскаха тъпани. Изправен беше там зелен байрак и край него се перчеха неколцина млади бейски синове, облечени в скъпо облекло, нагиздено със сърма и гайтани, на поясите им бяха пристегнати пълни с оръжие силяхлъци. Малко встрани от тях стоеше още по-наперен Кючук Кадри с мартинката си в ръце, а около него стояха група негови другари, и те с пушки и претоварени силяхлъци. И не те, бейските синове, а Кючук Кадри даде знак за тръгване. Трябваше да се покаже на гяурите турската сила, да се покаже и на ония турци, които не проявяваха достатъчно омраза към московския гяурин. Циганите размахаха зурлите, задумкаха по-бързо тъпаните, полюшна се, развя се зеленият байрак, тръгна след него Кадрията с тайфата си, но редом с него и младите бегове — да не останат по-назад. Проточи се дълго шествие и навлезе в чаршията, от улица в улица.
Всички християни се изпокриха по дюкяните си, а някои се поизмъкнаха и към махалите. Както наближаваше бумтежът на тъпаните, улиците опустяваха една след друга, криеха се дори и малките чирачета, които и не знаеха накъде бяха тръгнали тия турци със зеления байрак. А турците вървяха мълчаливи, едва-едва поглеждаха изпод вежди — ето те са бабаитите, които Ще сразят московския гяурин, нека трепери всеки враг на исляма и падишаха!
Тъкмо шествието завиваше по улицата, дето беше рибарницата на Миле Рибар, той излезе от дюкяна си да изтърси там, във вадата край тясното тротоарче, някакво кошче; сега, като нямаше да дойде риба от Охрид или Костур и людете се заглеждаха повече в тлъстите агнета по касапниците, той продаваше спанак и пресен лук. Това изтърси той във вадата — спаначени листа, перца от лук. И се изправи с кошчето в ръка да погледа — тъпаните гърмяха току пред дюкяна му. Той и не помисли да бяга, да се крие. И рибарският му нож, с голяма дървена дръжка, стърчеше отдясно в пояса му. Забеляза го Кючук Кадри, втренчи очи в него, в ножа му. Той свали пушката си, както беше на рамото му, взе я в лявата си ръка и току мина пред байрака. Миле се почуди, като го видя пред себе си, и го гледаше отвисоко, едър човек беше той и беше застанал на тротоарчето горе; срещу него Кючук Кадри изглеждаше като недорасло момче. Турчинът замахна, подскочи дори и удари една плесница на рибаря. Шествието поспря, но зурлите и тъпаните запищяха, задумкаха още по-силно. Трепна, дръпна се Миле Рибар изненадан от удара, а Кадрията посегна да вземе ножа му. Миле стисна с едрата си шепа ръката на турчина върху дръжката на ножа, та Кючук Кадри сви лице от болка и веднага дръпна ръката си като опарен. Сега турчинът посегна към револвера в силяхлъка си, но Миле го ритна в корема, нурна се назад Кадрията и едвам го задържаха неколцина от турците там, да не падне. Тъпаните спряха, жаловито изписука една от зурлите и също млъкна. Погледна Миле Рибар спрялата се на улицата тълпа, погледна я някак учуден и с презрение, после бързо се обърна с кошчето в ръка, да си влезе, да се скрие в дюкяна. Тресна изстрел и още няколко. Миле посегна да се улови за рамката на вратата и препречи цялата врата с широкия си гръб, полюшна се, кошчето падна от ръката му, падна и той навътре в дюкяна, само едната му нога остана да стърчи вън от вратата.