— Както узнах аз — отвърна Лазар, — убийството станало случайно. Миле така си стоял пред дюкяна, а Кадрията посегнал да му вземе ножа. Ако си стоял Миле в дюкяна, нищо немало да се случи.
— Е, що сега? Милета бог да го прости, и нищо повече! Ние требва да отмъстим за него бре! И ние требва да ударим сега поне двама или трима от агаларите.
— После те ще нахвърлят да изколят целата чаршия. Не може така.
— Те сега и без това може да се нахвърлят да ни колят сичките. Започват с Милета и като виждат, че сме рая покорна, още повече ще се нахвърлят.
— Не знам дали започват веке, но ако ние предизвикаме, сигурно ще започнат.
— Аз вече не знам: от голем ум ли е това, нашето, или от страх.
Лазар почака малко, като че ли да прекипи яростта на Вардарски, и рече:
— Ето що съм наумил аз, учителю: ние ще убием само Кючук Кадри. Не знайме дали той убил Милета, ударен е сиромахът с четири куршума, но Кадрията пръв захванал. Той уби Ицо Баболев, той беше и с Арап ага. Ще го убием, за да се знай, че не сме рая покорна, както велиш, а и секи разумен турчин ще си рече: Кадрията отдавна си влачеше пояса. Нищо повеке нам не ни требва, ние нема защо да дърпаме тъкмо сега дявола за опашката.
— Това е друго нещо, макар…
Ала Кючук Кадри още на другия ден изчезна от Преспа.
Докато стоя Лазар в затвора, Андрея Бенков изостави дюкяна. По гумно той закупи малко жито и скоро го разпродаде — още през зимата. Така стояха те с Лазара сега, в началото на лятото, без работа — нямаше ни що да купуват, ни що да продават. Задържали бяха само единия от калфите си, повече поради привързаност към него — беше ведър, работлив млад човек, с пълна уста разкривени, но бели, здрави зъби и все се усмихваше. Оставиха го те в празния дюкян, да не стои без работа и без плата, женен човек беше с две деца.
Не се смущаваха ни Лазар, ни Андрея от своето безделие — време ли беше сега да мислят за търговия и печалби? Илия, калфата им, повече се тревожеше от тях:
— Как ще седим тъй до ново жито…
И все гледаше да си намери някаква работа из дюкяна — да изчисти, да закове нещо, да размести нещо:
— Житарски дюкян, пък мишка не остана! Ще измрат от глад тука мишките, в празните хамбари.
— Потърпи, потърпи… — отвръщаше му понякога Лазар. — Нема да останем без работа. Нашата работа отсега нататък ще почне…
Откакто започна войната и макар да беше през най-гладното време на годината, когато всичко расте още и зрее по полето, пазарите в Преспа ставаха много оживени. Идваха селяни от най-далечните села, но повече да ходят по улиците, да се срещат, да ходят по дюкяните на своите приятели из чаршията. Намаля и страхът им от турците, напущаха и своите, и господарските ниви, идваха в града радостно възбудени, да се срещат тук от разни села, да питат и разпитват. В пазарни дни дюкянът на Лазара беше пълен със селски народ, макар нищо да не се купуваше, нищо да не се продаваше. Лазар и Андрея черпеха селските си приятели с цигари и кафета — това беше сега работата на Илия: да отива да поръчва кафета в близкото кафене за селските гости. А те все повече около Лазара:
— Е, сега, бачо Лазаре, що… война, а? Какво ще става? Иде ли веке дедо Иван? Кога ще дойде, скоро ли? Хайде, не се трай повеке! Траяхме петстотин години, сега по не можем да трайме.
Радваха се тия груби, селски люде като деца, нетърпеливи, развълнувани, и беше хубава тая радост, като сияеше по техните селски лица, опърлени от слънчевия огън, от зимните ветрове, набръчкани, брадясали, измъчени. Лазар намираше за всекиго по две-три думи:
— Потрайте още малко. Иде веке дедо Иван. Нашият живот сега ще започне. Агите ще си отидат и вие ще си останете там, по селата. Свободни!
В дюкяна идваха всеки ден и граждани — да поразпитат за войната, да кажат и те какво бяха чули, да изкажат и радостите, и тревогите си.
— Сега какво, бачо Лазаре, като дойдат русите, хюкюматът ще бъде наш, нели? Каймакаминът, заптиите, се наши люде, а?
— Наши.
— Ще плащаме ли данъци?
— То се знай: как се крепи държава без данъци! Ама като е наша държавата, и данъците ще се събират за обща полза.
— И аскерът ще си бъде наш…
— Наш.
— Какво ще става с турците?
— Ще се откажат от агалъка си. Ще запретнат ръкави и те като нас, нема да лежат по цел ден по кафенетата.
— Некои ще избегат.
— Ще избегат. Който иска да си стои тука — нека си стои, нека си живей свободно. Ние нема да сме за никого изедници.
— Дали ще става пак панаир в Преспа, а, Лазаре…
— Може да става. Нема кой да ти пречи, върви да работиш свободно, да живейш свободно. Нема ни Кючук Кадри, ни страх да не замръкнеш на открито. И голема ще бъде държавата ни, широка…