Така по цял ден ходеха люде по чаршията, от дюкян в дюкян, срещаха се, събираха се, всеки да чуе нещо, да каже, каквото бе чул:
— Те, русите, с хиляда топа са тръгнали, само коне имали до сто хиляди, пушките им биели на цел час место! Нема сила да излезе срещу них, да ги спре, нема по-голема сила! Идат веке, братя!
Така се събираха преспанци и по къщите вечерно време.
Започна да се шушука из града, че от Кръстец — планински връх на три часа път североизточно от Преспа — нощем се чуват руските топове. Селяни разправяли, дървари. Илия каза на Лазара и се смее с всичките си бели, криви зъби:
— Събират се некои, ще вървят тая вечер на Кръстец… — И той додаде заговорнически: — Да чуят топовете. Руските.
— А ти?
— Ами аз, ако речете, работа немам, така седя тука по цял ден…
Андрея изпревари Лазара:
— Върви, Илия, върви и ти да чуеш!
Веднага щом се стъмни, тръгнаха за Кръстец петдесетина души, все по-млади мъже и момчетии. Върнаха се чак на втория ден и пак по тъмно — да не забележат нещо турците, силата беше още в техни ръце, пусти да останат! Илия разправяше с нажалено лице, макар и сега да се белееха весело зъбите му:
— Лежиме и слушаме на сам ти Кръстец, по каменаците. Цела нощ. Нищо. Само ветърът: фуу! И кучета лаят далеко некъде. Само Андон Чорбев, той само току подвикне: „Чакайте, тихо! Чувам. Ето: бууу!“ Друг никой нищо не може да чуе. Скоро се раздени, колко ти е сега нощта! Привикаха некои да се връщаме в града. И яденето ни се свърши: слушаш, слушаш през нощта, па току бръкнеш в торбата. Като се наканихме да си тръгваме, се ни се чинеше, че ще оставим нещо на Кръстец, че ще забравим нещо, ще изпуснем. Ама как тъй да не чуем топовете, как ще се върнем, без да ги чуем. Ха да останем и тая нощ! Останахме. Гладни. РазшЯвахме се да търсим разни треви, коренчета, ама що има по Кръстец. Голо. Камен. Позалъгахме се с това-онова и повеке вода гълтахме, макар тя, колкото пиеш, повеке ти се яде от нея… Пак цела нощ. Ама пак само ветърът: фууу! Може пък тия дни да не е имало битки. Немали сме късмет. Некои пак мислят да идат на Кръстец…
По тия дни, в началото на юли, руските войски едва що бяха преминали Дунава. Доста по-късно, вече през август, в дюкяна на Лазара влезе една сутрин Георги Баболев. Предния ден, кой знае по какви пътища, той беше получил виенски вестници. Чете ги до късни полунощи — бяха все със стара дата, но имаше в тях много вести за войната. В Преспа други вестници не идваха, рядко идваха сега дори и цариградските вестници, в които пишеше повече за лъжливи турски победи. Не се получаваха вести за войната и в хюкомата, не знаеха там и това, което се носеше от ухо на ухо между християните, та каймакаминът изпрати един ден Кемал бея да научи що се говори из чаршията. Кемал бей беше сдържан и добродушен турчин, имаше приятели между християните, влезе в много дюкяни, влезе и при Лазара Глаушев, но не научи много нещо за войната. Каквото знаеха българите, все беше за турски поражения и всички залъгваха бея. Глаушев му каза:
— Чувам, бей, че се бият некъде към Дунава. Нашият падишах голем аскер изкарал срещу московците. — И на свой ред попита: — Ти какво чуваш, бей?
— И аз това знам, Лазар ефенди: нататък към Дунава се бият. — И беят въздъхна: — Войната е лошо нещо… Не знаеш какво ще ти дойде на главата. — И току добави унило, със скръбно лице: — Московците са голема сила, чорбаджи…
Сега Георги Баболев влезе в дюкяна на Лазара без много поклони и теманета, поздрави по преспански с добър ден, а Лазар го покани да седне до него на миндерчето. За това късо време, откакто се бе върнал, виенското лустро на младия човек доста се поотърка. Ходеше той все хубаво облечен, във виенското си облекло, с бяла яка и ярка връзка на нея, но беше малко поомачкан — види се, от работата му в магазина, — обръснал бе и бакенбардите си, захвърлил бе и швабските капели, та бе сложил, както всички преспанци, фес (сам бе разсъдил да не предизвиква турците в това тревожно време). В дюкяна на Лазара нямаше никого, не беше дори и Андрея, а калфата кърпеше врещи нататък край хамбарите. Младият Баболев веднага започна:
— Немски вестници получих, бачо Лазаре. Аз нели ти казах…
Не се зарадва много Лазар — нищо добро за Русия няма да пишат немските вестници, — но попита:
— Що има, що пишат…
Младият човек изкриви очи някъде встрани и сдържано се усмихваше, но някак не за себе си, а от снизходителна щедрост към своя събеседник, когото ей сега ще зарадва великодушно:
— Хвалят русите. Преминали Дунава. Показали голема сила. Голема храброст показали.
Лицето на Лазара се покри с руменина и засия, засмя се той, побутна феса си назад. Мълча дълго, сякаш да изпита докрай голямата си радост, но после бързо улови младия човек над лакътя, стисна го силно: