— Друго що… що пишат още?
— Ами… — бавеше се важно и хитро младият Баболев. — Това… турците навсекъде бегат, отстъпват… Русите бързат към Стара планина веке. Много се прочул некой си генерал Гурко.
— Ама немските ли вестници пишат тия работи?! — като да не вярваше на собствените си уши Лазар.
— Немските.
— Щом те пишат така, руските победи требва да са още по-големи.
— Не, бачо Лазаре… — обърна се към него Георги Баболев едва ли не обиден заради немските вестници. — Те пишат, както си е работата. Досега не се знай да е мината с войска такава голема река и толкова бързо. Нашият брег отсам — висок, и на него стоят турците с топове. Русите — срещу них през водата. Турски куршуми, гюллета като дъжд, а русите — с лодки, и мост са направили, а други направо, хвърлят се во водата, плават, и с коне плават, държат се за опашките им, не се боят ни от вода, ни от куршум. Чудо, ти казвам! И вестниците така пишат: чудо! Голема руска сила.
Лазар шумно въздъхна:
— Е, да си жив, Гьорче! Да си жив, брате… Зарадва ме ти мене много.
— Ама ти, бачо Лазаре, немой никому, че аз съм ти казал…
— Не бой се. Знам аз. — И отеднаж попита: — Ами тия… австрийците, що правят?
Младият Баболев пак поприсви устни хитро и каза:
— Нищо. Гледат сеир и чакат.
— Що чакат?
— Да дойде време и за них.
— Лов дебнат. Плячка.
— Ами тъй, бачо Лазаре. Такава е нихната политика.
— Ти пак ли ще кажеш, че тука, в Македония, те ще дойдат, а не русите?
— Така ще бъде, бачо Лазаре.
— Така, Гьорче, ама генерал Гурко ще им пресече пътя. Русите са минали веке Дунава, ще минат тия дни и Стара планина, а оттам ще дойдат и тука. Нема кой да ги спре. Нека стоят австрийците, нека чакат. Те искат сухи да ловят риба, ама рибата дедо Иван ще я улови. Кой ще посмей сега да го спре? Ти сам велиш: сички се чудят на силата му.
Нямаше какво да възрази Георги Баболев, не се решаваше да възразява. Стана да си върви и рече сговорчиво:
— Като науча нещо, аз пак ще дойда да ти кажа. Каквото чу Лазар от младия Баболев, каза го на Андрея, каза го и на Вардарски и на други свои приятели. Можеше ли да се крие такава радост и нямаше защо да се крие. Но той дори и на Андрея не каза откъде бе научил радостните вести. Следващата неделя в новата преспанска църква се кръстиха четири мъжки отрочета. И четирите момчета бяха кръстени с името Гурко.
Вършитбата закъсняваше всяка година, ронеха се и гапеха снопите по нивите чак до август и все така, докато не се продаде йошурът55 и не го прибере хюкюматът в царската хазна. Тая година снопите останаха още по-късно по нивите. Не се решаваше ни един от градските чорбаджии, пък и от беговете и агаларите, да купи данъка — ще смогне ли да го прибере, след като го е платил предварително на държавата, която — ето вече пропадаше? И цялата чаршия се зачуди, като се узна, че Таки Брашнаров и Миро Баболев купили де, сетъка за цялата Преспанска кааза; с тях бил и Исмаил бей. Даде се най-сетне разрешение да почне вършитбата, а беше вече месец септември.
Към края на август Георги Баболев получи пак няколко вестника от Виена. Прочете ги той, но не отиде да съобщи закъснелите новини на Лазара Глаушев, а влезе при Таки Брашнаров. И като човек, който е дошъл да върши работа и не желае да губи времето си напразно, той каза на Таки:
— Говорих и с татко, искаш ли да купим йошура заедно тая година?
Таки го изгледа от глава до пети с нескрито пренебрежение:
— Ти, младо, имаш ли ум?! Влизам ли аз в такъв капан сега? Светът се е запалил, а ти?!
Дори и старият Брашнаров, който бе отстъпил на сина си всичките си права, не се сдържа:
— Не се затварят сега пари в нищо. Дръж парите си в такова време…
А младият Баболев спокойно го изслуша и рече с твърд глас:
— Войната горе се затегна. Знам от сигурно место. Русите си удариха главата в Плевен, та свет им се зави. Не ще могат да минат те скоро Стара планина. Стъписва се и Австрия. Затега се тая работа и тъкмо сега можем да вземем ние йошура и да го приберем бързо-бързо. Ще го вземем по-евтино и ще натискаме после да го прибереме по-бързо, военно време е, нема да чакаме никого. Ще вземем за ортак и некого от бейовете — християни сме ние, а той да ни бъде арка56.
Докато говореше младият човек, лицето на Таки Брашнаров се променяше с всяка негова дума: присвито презрително, то, дума по дума, сякаш се разтвори, разтегна се от учудване, но и от алчност. Подуши той лесна и голяма плячка. Умно говореше хлапакът! Таки само това попита.