Щом получи това писмо и го прочете един път и още един път, председателят на общината поп Димитрия Тошев веднага се отправи към дюкана на Лазара Глаушев. Едва що влезе в дюкяна, той дигна очи и ръце към небето, проплака:
— Нине отпущаеши раба твоего, владико… Лазар скочи да го посрещне, а поп Димитри се хвърли да го прегръща:
— Лазаре… брате… Спасение… спасение!…
Лицето му беше мокро от сълзи, но сияеше от радост. Не се учуди Лазар на това посещение и на тия сълзи — такова беше времето сега, пък и той усети как се присви гърлото му за плач. Поп Димитри поривисто мушна писмото в ръцете му.
— Ела, седни, отче…
— Чети, чети!
Още щом прочете Лазар първите редове на писмото, ръцете му започнаха да треперят, гърлото му още повече се сви и той спря да чете задъхан.
— Лазаре… брате… — проплака отново поп Димитри.
— Ама кажете що има! — пристъпи към тях Андрея Бенков и лицето му, колкото беше бледо, станало бе въззеленикаво.
Поп Димитри го погледна разсеяно, а Лазар отново бе зачел писмото със строго, съсредоточено лице и само ръцете му трепереха. После той мълчаливо подаде писмото на Андрея и се обърна към поп Димитрия с тих глас:
— Ела, отче, да седнем…
Андрея Бенков изхлипа, но не откъсваше очи от писмото.
— Какво ще правим сега, Лазаре — каза поп Димитри угрижен, щом седнаха двамата на тясното миндерче; той искаше да покаже своето съзнание за дълг като председател на църковната община, но все не можеше да задържи сълзите си и току извади голяма, шарена кърпа да бърше мокрите си мустаки и брада.
Лазар се усмихваше на собствените си мисли и като че ли не забелязваше попа. Тих беше гласът му, пречупен от внезапна умора след толкова продължително напрежение. Тиха беше и радостта му — отеднаж премаля сърцето му от нея и той нямаше повече сили да й даде по-ярък израз, само лицето му, едва-едва побледняло, беше озарено от вътрешна светлина. Той каза, но повече на себе си:
— Нели се това чакахме, а сега, като дойде, дори не ти се верва… но това е от преголема радост…
— Ха де, ха де… — клатеше глава поп Димитри със зачервени очи. После рече: — Какво ще кажеш, Лазаре… Да бием камбаните, да съберем народа…
Лазар се умълча.
— Ами да бием камбаните! Хайде! — чу се гласът на Андрея и не би го познал човек такъв възбуден, припрян, нетърпелив. — Да сберем целия народ, да известим на сички… Свободно болгарско княжество!…
Лазар мълчеше. Умълчаха се и те двамата, чакаха го да проговори.
— Не, не — рече той и гласът му бе закрепнал. — Не со камбани… со шум. Рано е още. Да почакаме. Ама излез на улицата сега, кажи само на двамина и за половин час ще узнай целият град. Това стига засега.
— Ще излеза! — викна Андрея. — Ей сега… и когото срещна…
На вратата той едва що не се сблъска с Камбер онбаши. И както беше възбуден, припрян, той попита грубо заптието:
— Що има, турчине?
Онбашията едва го погледна, но сякаш не забеляза грубия му глас и пристъпи към Лазара:
— Чорбаджи… И ти също, попе… тамам и тебе търся… вика ви сички каймакам ефенди, ама сички, целиот опущина. Сега, веднага.
Погледна го Лазар и после рече:
— Кажи, Камбер онбаши, на каймакам ефенди, че нема да дойдем веднага. Имаме малко работа. Ще дойдем след един саат. Така му кажи.
Потрепнаха едва-едва провисналите мустаки на онбашията, някакъв бърз блясък премина в погледа му, но кротко отвърна:
— Харно, чорбаджи. Така ще река: след един саат. Той направи темане мълчаливо и си излезе.
— Илия! — подвикна Лазар на калфата си и го изпрати да съобщи на всички общинари да се съберат веднага в общината.
Когато след един час време общинарите тръгнаха от общината на път за хюкюмата, минаването им през чаршията се превърна в тържествено шествие. Целият град знаеше вече за щастливото събитие в Сан Стефано. Щом се зададоха общинарите в чаршията, наскачаха от всички дюкяни, струпаха се по тесните тротоари та и долу, на самата улица, стари и млади, майстори, калфи, чираци, разнесе се, разля се от улица в улица радостен, несдържан викот:
— Хайде, братя! Да живей! Вървете да вземете хюкюмата, стига им на агите! Тука е веке наше царство!…
Блажено се усмихваше поп Димитрия Тошев, усмихваше се и Лазар Глаушев — не бе лъгал той никога тоя народ, бодро пристъпваха край тях и след тях останалите общинари.
Минаха те всички през двора на конака и тъкмо пред вратата на каймакамина пред тях се изпречи пазачът му Камбер онбаши: