— Нема ли ги още? Их… изгорехме веке да чакаме…
През пазарните дни се стичаха в града по цели села, с жените и децата, и само ходят нагоре-надолу, ходят и никого не питат, пък и в механата ще седнат. Ходиха селяци от чифлигарските села и в общината:
— Кажете ни, братя, какво ще става со чифлиците? Да си вземем ли веке земята, наша си е…
— Потрайте още малко. Земята на вас ще се даде. Така бяха решили в общината — по всяко време да има там от общинарите, че по цял ден влизаха люде да питат за какво ли не. Човешките нужди никога не се свършват и общината по тия дни бе станала градско управление за всяко нещо, към хюкюмата и конака никой не поглеждаше.
Русите още не идваха. Не се чуваше да са дошли и по другите места наоколо — ни в Битоля, ни в Охрид, ни в Прилеп, ни във Велес, макар да се чу по едно време, че казаци са стигнали до Вардара. Някои ходиха и нарочно до Битоля, отиде и Лазар Глаушев да научи нещо в това шумно средище на вилаета. Още нищо не се знаеше, нищо не се чуваше! Дните минаваха, дойде нова пролет, затопли се времето. Трудно беше, от голям копнеж, да се задържи човек по дюкяни и по ниви, та и полето взе да позакъснява. Излезе повеля от общината, пратиха люде и по най-далечните села, най-вече където имаше турска земя и чифлици:
— Да не се изоставя полето! Тая година е нужен още повеке хлеб и секаква храна било за люде, било за добитък. Може отведнаж да довтаса цела войска…
Турците се спотайваха. Събираха се тихо и мирно по селямлъците в своята махала, по двете турски кафенета, по джамиите. Каймакаминът седеше сам в стаята си, реизът също, заптиите се разтакаха по двора на конака. Рядко ще мине турчин през чаршията, кротко, с наведени очи, а ни един от беговете и агите не отиваше да види чифлика си в полето. Дошли бяха по турските махали мухаджири58 от горе, имаше чак от Плевенско, върнали се бяха и някои от редифите и всиччи бяха изплашени до смърт от московците:
— Аман… московгяур! Ни с пушка ще го спреш, ни с топ…
Много изби в чаршията и по махалите бяха пълни с бъчви и бурета тиквешко вино. Навреме бяха го докарали от Тиквеш Таки Брашнаров и Георги Баболев, но русите не идваха и виното остана неизпито. Всеки преспанец имаше си свое или които бяха купили от тиквешкото — купили бяха вече, не им беше нужно — и по избите останаха до сто хиляди оки непродадено вино. Като започна времето да се затопля, из чаршията, а тук-там и по махалите, взе да се усеща издалеко-издалеко, после все по-силно миризма на кисело. Нямаше в Преспа сгодни изби и съдове за такова вино, а и някои от механджиите бяха накупили повечко тая година — и те, и Таки Брашнаров със съдружника си мислеха, че русите ще го изпият за месец-два и ще напълнят кесиите им с рубли. Но русите не идваха и виното се превръщаше в оцет по топлите изби, в топлите пролетни дни. Старият Марко Брашнаров, който бе започнал да изглупява, ходеше по приятелите си из чаршията и едва ли не плачеше с глас:
— Те, руснаците, и за търговия не ги бива… За них купихме толкова вино. Ама това копиле, Баболевчето, то ни подлъга. До хиляда лири ще загубим и повеке. Да си беха стояли в Русията…
Русите не идваха. Радостта на преспанци започна неусетно да стихва, да гасне. То не беше поради продължителното очакване — преспанци не биха се уморили да чакат и още толкова. Сега всеки знаеше за руската победа, за Сан Стефано, за пълното турско поражение. Но защо не идваха още русите? С тоя въпрос започна една обща и все по-голяма тревога. После се чу:
— Нема да дойдат!
Кой изрече пръв тия жестоки, лъжливи думи? Може би Кости Пучура… Някакъв пътник дошъл от Битоля. Писмо някакво дошло, вестник някакъв писал… Преспанци забелязаха, че и турците започнаха да се посъживяват, някои от тях пак тръгнаха с оръжие из чаршията. Както през първите дни, когато се каза, че русите вече идат, започнаха все повече люде да се отбиват в общината или в дюкяна на Лазара Глаушев.
— Що има?… Що се чува?… В очите тлееше тревога, страх.
— Нищо лошо нема.
— Дай, боже!
И все пак тревогата ставаше по-голяма, страхът ставаше по-голям с всеки нов ден, радостта гаснеше, в сърцата отново оживяваше старата, вековна тъга…
През първите дни на месец май в преспанската община пак се получи писмо от битолската община. Събраха се бързо преспанските общинари, като да почувствуваха всички какво съдържаше това писмо, преди още да го отворят, наведе се ниско над него секретарят Ордан Чингелов и колкото трепереше хартията в ръцете му, още повече трепереше гласът му: