Лазар седна, свали феса, обърса с кърпа лицето си. Наоколо беше тихо, като че ли всички чакаха Лазар да продължи словото си, гледаха го насреща, следяха движенията му. И тъй, в тишината, се чу откъм вратата ясен глас:
— Що има да избираме: ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ето и Андрея Бенков, ако са нужни двама.
Това беше като даден знак, зачуха се гласове от всички страни, викаха и тия пред вратата, макар да не бяха канени за това събрание, и все това се чуваше най-вече:
— Ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ти и Андрея Бенков…
Така и записа в протоколната книга Ордан Чингелов: „… Сичкиотъ народъ пръспанский викна съ единъ гласъ: ти, Лазаре Глаушевъ, ще идешъ за Пръспа и Андрея Бенковъ съ тебе.“
Утихнаха виковете, посочи се и се избра Лазар Глаушев, но общата врява и шум не спираше. Тогава стана първомайсторът на кантарджийския еснаф — човек на около петдесет години, с мешинената си престилка, както бе дошъл от дюкяна си, с разкопчана кошуля, зацапана с чернило, и с такива думи започна той, с такъв тъжен глас, че всички замълчаха, за да го чуят:
— Лазаре… ти ще идеш в Солун и Андрея, рекохме веке. Ама ти, брате, криеш нещо от нас, не ни казваш сичко. Кажи ни сичко и нищо не крий. Каквото и да е, лошо или добро, щом е за народа, не го крий, нека го знай целият народ и така ще бъде за сички по-харно. — И току додаде кантарджията: — Имай, брате, доверие в народа, нема да те остави той никогаш.
Той се огледа срамежливо и седна там, скри се между другите люде. Пак се надигна врява и Лазар позна, и дочу, че всички тия люде чакаха отговор от него. И мнозина видяха как изеднаж лъсна лицето му от влага. Стана, поклати глава:
— Да… Нищо не требва да се крие от народа, което е за народа. Да не бъде той в заблуда, когато се решава целият му живот. Русия, братя, победи Туркия. И тя никога нема да ни изостави. Но руси по нашите места сега засега нема да дойдат. — Лазар въздъхна и бе станало толкова тихо наоколо, че въздишката му се чу чак вън, суха и мъчителна. Сега той като че ли се почувствува по-свободен, по-смел и продължи някак сърдито, повелително: — Да видим сега ние сами какво ще направим за себе си. Сега нашият живот най-много от нас зависи, сичко е в нашите ръце и както го направим, така ще бъде. Русия сега я викат на съд, а с нея и нас ще ни съдят. Каквото покажем пред света, такава и присъда ще ни отсекат. Реши се да дадем прошение до консулите в Солун, да дойдат да видят с очите си що иска тоя народ, а утре, ако не стигне това и ако е нужно нещо повеке да направим, ние требва да го направим. Ето, братя, сичко ви казах и веке нищо не крия от вас.
Откъм ъгъла до вратата се чу гласът на Вардарски; той бе седнал там, в ъгъла, людете бяха го притиснали и като заговори, гласът му се чу като изпод земята:
— Ясно е веке сичко. Бехме сложили трапезата и чакахме да ни дойдат гости, та заедно с тех да седнем да се гощаваме. Хубаво нещо е това и весело, но ето не иде нищо наготово. Руси нема да дойдат по нашите места, ами малко ли е това, което направиха те за нас? Ние остава само да довършим. Погледнете се колко сме тука, погледнете целия град и наоколо и още по-нататък, що има да чакаме още!
— Къде бре, даскале, къде ще ни водиш?! — попита нетърпеливо йовче Златев, който беше закачлив и присмехулник, но не можеше да се познае дали се присмиваше сега на учителя.
Видя се как замахна с ръка Вардарски над главите на всички и викна с още по-силен, разтреперан глас:
— Към конака ще вървим! Още ли ще седят там тия злодейци, колцина са те, а ние сме цел град люде! Конакът е вече наш и управлението, нели това се реши и се подписа в Сан Стефано!
Надигна се пак шумна врява, заозъртаха се людете, всеки се привеждаше към ухото на съседа си, ширеше очи, пръсти и току се чу отново гласът на Йовче Златев:
— Какво ще кажеш ти, Лазаре…
— Ти погледни сички и попитай какво ще кажат — отвърна Лазар, без да става от мястото си, и гледаше мрачно йовчета Златев. Сетне продължи: — Е, щом питате мене — да кажа: може и за това да дойде време, може и към конака да тръгнем. — Глъчката се засили, отеднаж заговориха всички, раздвижиха се, станаха някои от миндерите, още повече викаха и шумяха тия, които бяха се струпали пред вратата. Гласът на Лазара изеднаж заглуши дигналия се шум и викот: — Стига, стига! Каза се сичко. Да си вървим веке и нека първомайсторите изпълнят, което се реши тука…
Потече по широката стълба народът, бавно заглъхваше врявата и тропотът на толкова люде. В широката общинска стая останаха само поп Димитри Тошев, Лазар Глаушев и там, до масичката си, секретарят Ордан Чингелов. Заслушан в отдалечаващите се гласове и стъпки, поп Димитри бавно се прекръсти и промълви: