— Тежък ще бъде животът ни, нели знайме що е под турско — каза тя. — Ето мнозина тръгнаха. За нас ще бъде по-лесно, като сме… сами. Как да е, гладни нема да останем там…
— По-лесно е да го каже човек — отговори Лазар. — Не ми се бега мене от Преспа, сърце не ми дава. Знам сичко какво ще бъде сега, турците ще са още по-зли към нас, но има нещо, държи ме тука и не мога да го скъсам, не мога Нийо… Пък и още не се знай какво ще бъде с Македония, макар тия юди в Берлин… Русия нема да ни остави така нас, а и ние може да си помогнем некак…
Така подхвърли Лазар Глаушев на жена си, но той носеше по-ясна мисъл в себе си: Македония може да си помогне, трябва да си помогне, сега, докато е още време! Руските войски бяха още тук — на границата на Македония и в самата Македония — в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая. Турците бяха още в смущение и безредие, в Преспа и в много други градове нямаше ни един турски войник. Лазар ходи на няколко пъти в Битоля. Там се събираха люде от целия вилает, идваха и от други, по-далечни места. Още през месец юли, като се разчу за Берлинския договор, по цяла Македония започна едно общо брожение сред българите. Сега се знаеше, че по Струма, от двете и страни, селата са се дигнали да прогонят турците. В началото на октомври въстават най-напред селата Кресна, Влахи и Ощава, а след тях и много други села навътре в Мелнишко. Въстанието бързо се разширява и към Паланечно, обхваща много села в Разложко, превзет е град Банско с прохода Предел, въстават и селата в серски Демирхисар, оттатък Рупел. На 10 ноември същата 1878 година ръководството на въстанието издава в Пирин от името на „Привременно Българско управление в Македония“ възвание, което завършва с две пламенни думи:
— Свобода или смърт!
В тоя призив се вслушваше цяла Македония, а най-вече ония, които имаха по-горещи сърца, защото много по-големи бяха надеждите, отколкото действителните изгледи за успех За първи път откакто се знаеха и помнеха, сега Андрея Бенков беше против Лазара. Колко пъти вече бе повтарял Андрея:
— Времето минава, а ние чакаме турците да съберат сила. Чакаме да си отидат русите. Чакаме Македония да опустей от люде. Ето, нели се чу: по Пирин планина веке се бият!… Да мога да дигна тоя народ… Ама аз не мога, ти можеш и с една дума.
— Не може с голи ръце, Андрея. И после, само ние ли тука, в Преспа? Пирин — е, харно. Ама нека и другаде да се захване; да се дигне цела Македония. Това чакам аз. Дедо Иван е още тука, не бой се. Ти сега гледай да съберем повеке пушки.
Райко Вардарски и не говореше вече с Лазара. Избягваше да минава дори пред дюкяна му. Той събираше в малката си стая едва ли не всяка вечер Атанаса Кривио, хазаина си Аце Кутрев, покрай тях идваха и някои селяни, идваха и други по-разпалени млади люде, слушаха гневните му словесни избухвания, но погледите им бяха насочени към Лазара — чакаха да чуят той какво ще каже, той какво ще направи. А той, когато влизаха в дюкяна му, се това повтаряше, както и на Андрея:
— Дедо Иван е още тука, не бойте се. Ще почакаме още не кое време. Вие гледайте пушки да съберем повеке, пушки ни требват…
Тая година зимата беше люта и продължителна. Затвори се сякаш, заключи се целият живот, особено то тия най-отдалечени краища на Македония. Но после отеднаж избухна всичко, що бе тлеяло под студената зимна кора и мраз…
След великденската седмица Лазар пак отиде в Битоля. Не се бави там ни два дни. И каза на Андрея веднага щом се върна:
— Тая пролет требва да се дигнем. Немаме много пушки, немаме, кажи-речи, нищо в ръцете си, ама иначе още по-лошо ще бъде. Требва, докато русите са още тука. Нагоре на много места са станали битки. В Мариово са се дигнали към петстотин души. Ех, повеке со тояги и секири, ама се са живи люде. По Костурско са се дигнали още повеке, също по Бабуна, между Прилеп и Велес. Става нещо и по Албания, ври нещо и там. Но и турците се съвземат. Пратили много войска към Струма. Да можеше некак сички заедно, цела Македония, отеднаж, па да се дигне и Албания… Ама нема веке време за губене. Ако сега изпуснем — свършено е с нас кой знай за колко години. Като се започне еднаж тук и там — ето по Струма, в Паланечко, Малашевията също, ето в Мариово, в Костурско, по Бабуна… сичко ще се запали. Ще дойдат и руси, то се знай. Казаха в Битоля, готови били за Македония седемдесет души руски офицери. Ще дойде и руска конница за секи град. А тия в Европа, щом видят, че целият народ тука…
Още същата вечер Лазар Глаушев събра Андрея Бенков, Вардарски, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривио и Аце Кутрев. Събраха се те в стаичката на Вардарски.
— Е, Аце, Атанасе — най-напред към тях двамата се обърна Лазар. — Кажете да видим сега колко пушки сме събрали, колко куршуми, какво друго оружие имаме.