Вардарски, Аце Кутрев и Атанас Кривиот се събираха всяка вечер в тясната стаичка на учителя да се вайкат, да ругаят, да кроят безплодни планове. Тая вечер Вардарски каза и това:
— Лазар иска да устоя на думата си и аз ще устоя! Макар и сам да остана.
— Що говориш, даскале… — рече унило Кутрев. — Не е там работата, да се хвърлим с главата надолу. Работа требва да се свърши. А как ще бъде то без люде?…
— Вие нема ли да дойдете с мене? — пулеше учителят в тях пламналото си око. — Да гръмнем поне по един куршум в конака… А ще дойдат и други, ще излезат…
От тая махала, край реката, бяха излезли дванайсет души по уговорените места; в една къща наблизу се криеха четиримата убийци на Кючук Кадри. Ще излязат и те — друг път нямаше за тях. Атанас Кривиот въздъхна:
— Ех… ще излезат пак двайсетина души, ама… Тъкмо в тоя миг някой тихо почука на прозореца откъм градината. Вардарски скочи и го отвори: там бе застанал зетят на Тръпко Велев, който все още живееше в съседната стаичка със семейството си, но отдавна се бе облякъл в граждански дрехи.
— Даскале — продума той тихо. — Идат ти гости. Отвори оттатък.
По чардака вън се чуха неколко тихи стъпки. Скочи да отвори Аце Кутрев и дръпна вратата широко, чак до стената, от някакво смесено чувство на изненада и тревожно любопитство, пък и на страх. Показаха се там, осветени от бледата червеникава светлина на ламбата, трима въоръжени мъже, и тримата з непозната униформа, вече доста износена, пропита с прах, само на рамената им бодро се червенееха широки пагони. Руси! И тримата носеха високи калпаци, а по тях искряха някакви знаци, разярени лъвчета, дигнали се на задните си нозе, жълтеникави искри проблясваха и по копчетата им на гърдите. Руси!! Препасани бяха с ремъци, отпред с по две кожени сумки, през рамената им висяха навити шинели, торби. И тримата бяха обути в прашни ботуши, бяха се спрели пред вратата, подпрени на пушките си, по които стърчаха дълги, островърхи щикове. Вардарски се взираше отдалеко в тях, привел малко встрани глава, после се втурна и бутна с лакът Ацета Кутрев, да им стори по-широк път:
— Моля… влезете! Заповедайте. — И току извика развълнуван, но и с нотка на разочарование в гласа си: — Васил Брашнаров… Тръпко… вие ли сте?
Той протегна ръка да се ръкува с нощните си гости и ги въвеждаше един по един в стаята си. Те бяха Васил Брашнаров, Тръпко Велев и още един около тридесетгодишен, непознат мъж, и тримата в опълченска униформа. Не бяха руси, но все пак…
Десетина минути по-късно тримата неочаквани гости седяха един до друг върху тясното легло на Вардарски, а в ъгъла срещу тях бяха пушките им с щикове едва ли не до тавана, поясоците им с по две сумки, шинелите им, раниците. Насядали бяха там и Вардарски, Аце Кутрев, Кривиот, зетят на Тръпко Велев и не можеха да откъснат очи от тримата опълченци. Тръпко не беше се променил, а тънките мустачки и едва що подкаралата брадичка на Васил Брашнаров не можеше да скрие неговото все още почти детско лице, само в погледа му се долавяше някаква строгост и съсредоточеност. Третият опълченец беше непознат.
— А вие откъде сте, ваша милост? — попита Вардарски.
Мургавото лице на непознатия опълченец просия и той показа едри бели зъби, усмихваха се и очите му хитро, загадъчно:
— Ами аз… и аз съм преспанец.
И тримата мъже насреща се взираха в него, мъчеха се да го познаят, а той продължи:
— Наум Овчаров ме викат. Не ме познавате, отдавна съм напуснал аз Преспа, немам никого тук. Забегнахме преди петнайсет години с баща ми чак в Кишинев. Знаете ли де е? Оттатък Влашко, в Бесарабия. Там се записах опълченец, воювахме ние и тримата тук, а сега, ето, пак в родния край…
Вардарски веднага се улови за тримата опълченци:
— Тъкмо навреме идвате.
— Чакай, даскале — побутна го Аце Кутрев. — Не сме ги попитали още дали не са гладни.
— Гладни сме — рече Тръпко Велев. — Много сме гладни. — И той се обърна към зет си. — Нема ли нещо, Стойко, там у вас… да похапнем…
Скочи Аце Кутрев, след него и Стойко. Сложиха на гостите да вечерят.
Най-напред започна Наум Овчаров:
— …Минахме в Плоещ, в Романия, и там се събраха към пет хиляди българи от всички краища, имаше и оттук, от нашите места мнозина. Събраха ни в шест дружини и сички под руска команда с генерал Столетов. После се събрахме докъм осем хиляди, имаше между нас секакви люде: и учени, и прости, и дюкянджии, и градинари, и секакви работници, народ, секакъв. Идваха и други да се записват, много още, но дойде команда: стига са тия българи, руският цар има войска! Преминахме Дунава след руската войска, а идеше много войска и след нас. После ние минахме под командата на генерал Гурко. И никъде турците не можаха да устоят срещу руската сила, а и ние вървехме насакъде с русите. Минахме през много места. Превзехме Велико Търново — старата българска престолнина. Минахме през Стара планина. Познахме що е глад и жажда през ония юлски дни. А се случваше да останем и без патрони, само со щиковете си срещу турчина. Не знам дали се боят от нещо тия руски люде — не се плашеха те ни от глад, ни от жажда, ни от куршум. И ние с тех, и ние…