После той разказа и за битката при Стара Загора: — Ние търсихме да се срещнем со Сюлейман паша. Взехме Стара Загора и минахме в полето надолу — ехеее, широко, широко поле! — а срещу нас безбройна турска войска. Не даваха и те лесно царството си, а беха седем пъти повеке от нас! Те се дигнат срещу нас, с нозе да ни прегазят, скачаме и ние: — На щики!… С пушките, со щиковете, с ножове и саби, с нокти и зъби… И пак се дръпнем повалени и двете страни, а между нас остават натръшками из полето стотици мъртви — и техни, и наши. Кой знай колко пъти се дигнахме така. Не мислиш дали ще умреш, или ще останеш жив. Искаш само да убиваш, все повеке, искаш само да надвиеш. Там, между нас, беше подполковник Калитин. Руски офицер. Два пъти го раниха и той не излезе от боя. Знаменосецът падна. Към знамето посегат турци. Хвърли се към него подполковник Калитин, дигна го: — Вперед, ребята! — Ние сички след него. Как ще се жалиш! Убиха го там, загина там Калитин. Четири часа се бихме в самия град. Не можеш да ги спреш: убиеш един — трима се хвърлят върху тебе. Даде се команда за отстъпление. С нас се дигна целият град — жени, деца… бегат. Гореше и градът. Турците ще помнят тоя бой. И ние ще го помним, останаха там много наши другари. За нас генерал Гурко каза: „Вие се показахте такива герои, че целата руска армия може да се гордей с вас. Вие сте ядро на бъдещата българска армия. Ще минат години и тая бъдеща българска армия ще каже с гордост: «Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.»“ Това запомних аз дума по дума…
Овчаров млъкна и стоя тъй, сякаш още се вслушваше в думите на руския генерал. Аце Кутрев му подаде кутията си с тютюн. Вардарски се обърна към Васил Брашнаров:
— Разкажи и ти нещо. Къде си бил… Ние тука не можахме да ви видим, не можахме да ви посрещнем. Разказвайте, поне да чуем…
Младият опълченец взе кутията да си свие и той цигара. Някогашният му учител се навъси:
— И ти ли пушиш…
Васил дигна към него хубавите си млади очи:
— Знаеш ли, учителю… Дълго време там, в Русия, при много случаи като че ли се още чувах гласа ти. Ти ме поучаваше и там кое е добро и кое е зло, Вервай, през целото време там се не се решавах да запуша с другарите си, се чувах твоя глас: „Тютюнът е отрова!“ Но… войната променя човека. — Той смукна от цигарата си два пъти едно след друго и продължи: — Аз се записах опълченец в Киев. После нашата дружина мина под командата на генерал Радецки, а ни водеше пак генерал Столетов. Минахме през цела Мизия и се спрехме на Шипка — голем проход по средата на Стара планина. Оттам, стръмно надолу, се слиза в Средногорието и още по-нататък, в Тракия. Не бехме ние много войска на Шипка, руси и българи. А беха ни сложили на такова место… Дочу се по едно време, че срещу нас иде голема турска войска. Беше през първите дни на август. Ще изгорим по нагорещените камънаци. Виждаше се, наближаваше към нас голема сила. Позасилихме ние позициите си, чакахме да ни дойде помощ. Започнаха да се изкачват нагоре към нас най-напред бежанци от тракийските села и градове, хиляди уплашени люде с добитък и покъщнина, кой каквото е успел да дигне. Надолу по полето се дигнаха стълбове дим, гореха нашите села, а по пътищата се дигаха облаци прах — движеше се насам многобройна турска войска. Към нас се приближаваше Сюлейман паша, да пробие тук нашите линии, да мине планината, да се съедини с Осман паша в Плевен и с друга една голема турска армия на река Черни Лом. На такова место бехме ние, а никаква помощ не ни идваше и останахме сами да посрещнем армията на Сюлейман паша. Не беше много сгодна и позицията ни — от двете ни страни се издигаха големи височини, каменисто беше и не можехме да се окопаем по-добре. Но под нас беше много стръмно и ние се готвехме да отблъснем турците. Надолу всичко се виждаше. На 7 август, привечер, долу почерне от аскер. Едва сега видехме колко малко сме ние горе. Турците беха пет пъти повече от нас…
Той млъкна. В стаята беше тихо. В градината вън шумолеше нощен ветрец, тихо шушнеха младите листа по дървесата. Вардарски не се сдържа: