— После?
Васил Брашнаров продължи и сякаш не бе спирал:
— Турците започнаха да нападат сутринта на 8 август. И право срещу нас, в центъра. Лазеха нагоре по цели тълпи. Ние ги посрещнахме с огън, с пушки и топове, и колкото гърмят пушките и топовете, планината ги засилва и ги повтаря още повече. Приближават се, приближават се турците, почервене сичко пред нас от фесове, лазят нагоре, но изеднаж некаква сила ги блъсва назад — не могат да преминат през нашия огън. И пак отново започват. Те се дигнаха срещу нас шест пъти едно след друго. Пушките ни се нагорещиха, не можем да ги държим вече в ръцете си. Тогава започнахме да търкаляме надолу камъни, по-големи, по-малки, пък и цели канари. Камъни, дървета. Убивахме, мачкахме, а турците като да извират. Те вече стигнаха позициите ни, ще влезат в окопите и тогава ние се хвърляхме на щик и гуша за гуша. Така цел ден. И на другия ден. Паднаха мнозина и от нас. На третия ден ние се видехме вече обградени, оставаше само да измрем. Не ни оставаха вече и много патрони за пушките, свършваха се и камъните и дърветата наоколо. Тогава започнахме да хвърляме срещу турците и телата на убитите наши другари. Сюлейман паша не биваше да мине през Шипка… Най-сетне, тъкмо в най-тежкия час, дойде ни помощ. Колкото имаше казаци с коне, спуснаха се към другата страна на прохода да посрещнат нашата войска и качваха на конете си отзад по един пехотинец, за да стигнат по-скоро до нас. Още скачайки от конете — хвърляха се и новите в боя. Турците напираха още три дни. Напразно. Стръмнината надолу почерне от турски трупове. Сюлейман паша не можа да мине през Шипка. Но боевете за Шипка още не беха свършили…
Васил Бръшнаров отново посегна за цигара. Всички наоколо чакаха нетърпеливо да я запали и да продължи разказа си. И пак Вардарски не се сдържа:
— После, после, Василе…
— Да, после… — подзе младият опълченец. — После дойде най-страшното. Турците не предприеха нови нападения срещу нас, но беха ни обградили от три страни, и постоянно ни обстрелваха. Бързо мина летото горе, в планината, и още през месец септември започна да ни мъчи студът. Не беше толкова страшно да се биеш с врага с пушка в ръка, да го срещнеш гърди с гърди; по-страшно стана, като започна зимата. Задуха ветър, дни наред не можехме да се покажем от окопа; ще те отнесе. После започнаха и снежните бури. Немахме ни топли дрехи, ни здрави обувки. Хранехме се повече със сухари, не хапвахме топъл залък. Не можехме да палим и огньове. Дрехите ни замръзваха върху нас. Не можем да се движим и който падне в снега, не може да стане без чужда помощ. Полите на шинелите ни не се свиваха, а се чупеха. Събирахме се на купчини и се мъчехме да се стоплим взаимно. Немаше къде да се скрием от студа. Колко пъти намирахме в снега замръзнали часовои… Големи беха страданията ни от студа, но още по-големо беше търпението на руските войници и на нашите — да, и на нашите люде. Учителю — протегна младият човек ръка към Вардарски, — там ние издържахме с търпението си. И вервай: по-трудно е да покажеш търпение, когато е нужно, отколкото да излезеш и срещу самата смърт с щик в ръка… — Той въздъхна издълбоко и негли беше пак там, на Шипка, в страшната зимна буря. Бързо привърши разказа си: — Долу срещу нас сега беше Вессел паша, настанил се бе при село Шейново, в подножието на прохода. Руси и наши минаха планината влево и вдесно от Шипка и генерал Скобелев удари турците в лагера им. Ние се спуснахме отгоре. Вессел паша се предаде с 22 хиляди аскер и 93 оръдия. Планината бе премината пак посред зима и от генерал Гурко. Турците не можаха да се спрат вече никъде. Ние ги преследвахме по петите им чак до Сан Стефано при Цариград.
Сега Вардарски, Аце, Атанас, Стойко обърнаха жадни очи към Тръпко Велев. Нека разкаже и той за войната. Остана тя далеко, отмина. Да чуят те поне заглъхващия й тътнеж…
— Като е за студ и зима — започна Тръпко, но изеднаж промени приказката си: — Ти, даскале, и ти, Аце… вие помните двамата ония руснаци, които беха дошли тука за панаира и нели аз заминах с них. Заведоха ме те чак в Русия и аз веке не се отделих от Павел Сергеевич… помните ли го оня, по-слабичкия. Той беше офицер. Нареди ме там да работя, баща му имаше голема градина край Киев. А щом се обяви войната, аз пак с него. Искаше да ме вземе като вестовой, но аз казах, че искам да вървя с пушка. Ну, харашо! Ще воюваме за освобождението на България, чак в Преспа ще идем. Убиха го него при Плевен. До мене падна. Подигнах го — мъртъв. Предаде се Осман паша, взехме Плевен. Нашият полк мина под командата на генерал Гурко. Още не бехме се съвзели ог битката при Плевен, даде се команда за два дни да минем Стара планина. Тръгнахме. Войска, топове, коне. Ние — се нагоре. Студ — камен и дърво се пука. Газихме снег до пояс. Такъв студ, а от тебе тече пот. Войници хвърляха дрехите си, торбите со сухари. Започна буря и сичкият снег се дигна от земята, завърте се, в очите влиза, в носа, не можеш да дишаш. Изкачихме се по една стръмнина и вървим един зад друг — тесна е пътечката и плъзгава. Току до нозете ни зей пропаст, не се вижда докъде е надолу. Чуваш, писне некой, преметне се и изчезне в пропастта, Тесно, плъзгаво, а ветърът те блъска право в пропастта. Страхът те лови за нозете, лази до сърцето ти чак. Некои от войниците се уловиха за опашките на конете, за стремената, и ха нагоре. А с топовете каква мъка! Генералът казал: „със зъби макар, ще ги изтеглите нагоре!“ Теглихме ги, дърпахме с въжета и ги пазехме повеке от людете. Къде без них, без топове! Плъзна се един надолу, премаза двама, а други двама държат, не искат да изпуснат въжето, повлече ги топът в пропастта… Па мъгла, току връхлети, не можеш нищо да видиш на две крачки. А как нощувахме там, в планината, без огън, без подслон… И сега ми става студено, като си спомням — засмя се Тръпко и бързо добави: — Но минахме, минахме планината. Превзехме София. Ударихме после към Цариград…