Тръпко млъкна и Вардарски повтори след него:
— Към Цариград… — После учителят се раздвижи върху ниското столче и попита нетърпеливо: — А ние тук?… Македония…
Поизкашля се Васил Брашнаров и рече:
— Македония сега требва сама да си помогне.
— Да, сама — улови се припряно за думите му Вардарски и продължи: — Но русите… нема ли те да ни помогнат?
— Ще ни помогнат. И свободните вече българи ще ни помогнат. Но ние требва първо да покажем пред света, че Македония не ще да бъде повече турска робиня. Затова дойдохме и пие тук…
Вардарски размаха юмрук:
— Ще покажем! Цела Европа ще чуе и ще види.
На другата сутрин, рано още. Вардарски тръгна из града, горделиво дигнал глава, тревожен, дързък. Той влизаше по къщи и дюкяни, търсеше мъжете, които бяха се заклели да се дигнат с оръжие срещу турската тирания. Които бяха по-смели, сами излизаха да го посрещнат, но някои се опитваха да го избягнат или се криеха от него. Той се връщаше по няколко пъти да ги търси, дебнеше ги пред вратите им. И буботеше немного предпазливо:
— Клетва сме дали… Тая нощ ще излезем. — После добавяше тайнствено, с изблещено око: — С нас ще има руски войници. Наши люде, но са руски войници…
Из града тръгна радостна, вълнуваща мълва: — Руски войници… Идат руски войници в Преспа…
Изеднаж се съживиха всички надежди, отново пламна прегорялата радост на преспанци. Настана голямо оживение из чаршията, по махалите, срещаха се людете, търсеха се, питаха:
— Къде са русите? Кога ще дойдат… Разнесе се тогава и нова мълва:
— Щом чуете камбаните, излизайте! Всеки да дигне каквото оръжие има, ще гоним турците…
Градът замръкна в смут и тревожна радост..
Още рано след полунощ, ту по-близу, ту по-далеч из града се чуваше да скръцва порта, предпазливо се затваряше и тихи стъпки заглъхваха някъде в тъмнината. От разни страни, от разни улички наоколо се промъкваха бързи сенки и хлътнаха в двора на новата църква. Тук бяха тримата опълченци, Вардарски, Атанас Кривиот, Аце Кутрев, Алекса Кочов, Борис Мутафчия; бързо се насъбра около тях голяма група мъже, които се обаждаха, питаха се помежду си с шепот. Всички се трупаха, блъскаха се да видят опълченците, доколкото можеха в тъмнината.
— Те ли са?
— Нема ли други?
— Ще дойдат и други… сигурно ще дойдат.
Беше тъмна, безлунна нощ; между невидими по небето, разкъсани облаци трептяха редки звезди. В тъмния звезден здрач, в ръцете на тия люде се мяркаха пушки или стърчаха високо над главите им дългите цеви; мътно проблясваха железата по тях или излъсканият пиринч на гилзите по патронташите, препасали на кръста или през рамо.
Уреченият час наближаваше. Примъкнаха се още неколцина преспанци и вече никой не дойде в църковния двор.
— Разделете се на три — чу се далеко по двора сподавеният глас на Вардарски.
Разбъркаха се людете, чуха се непредпазливи гласове, подрънкване на оръжие, разделиха се край стената на църквата три неголеми групи. Излезли бяха тая нощ с пушките си тридесет и девет души преспанци. Присъединиха се към всяка група Вардарски с Наум Овчаров, Аце Кутрев с Васил Брашнаров и Атанас Кривиот с Тръпчо Велев. Поведоха най-напред дружинката си Вардарски и Овчаров, с тях бяха и другите двама членове на комитета — Алекса Кочов и Борис Мутафчия. Отправиха се към чаршията. Веднага след тях излязоха една след друга и другите две дружинки. През стихналия църковен двор преминаха други две семки и изчезнаха в малката вратичка на камбанарията.