— Бегай насам! Бегай насам! Турци идат, обграждат ни!
Едвам сега дочу Вардарски, че откъм другата страна на конака бе кипнала нова, още по-честа стрелба. Насреща, малко по-надолу, дето започваше една тясна, пряка уличка, се мяркаха бързи сенки — другарите му бягаха. Стрелбата оттатък се засили още повече за няколко мига, сгъсти се, но после се разкъса, разпиля се и започна да се отдалечава. Само камбаните не преставаха да бият, сега още по-ясно, по-бойко в тревожната нощ:
— Бимбимбам! Бимбимбам!…
— Дандандаи! Дандандан!…
Стрелбата около конака престана. Само някъде към българските махали се чуваха редки, глухи изстрели.
Вардарски чу зад себе си сърдити гласове, сетне вик:
— Дур! Ким сън сен бре? Дур!60
Той бързо се обърна. Покрай стената на конака тичаха насам голяма група турци — чуваше се ясно сърдитата им врява. Вардарски насочи към тях револверите си и започна да стреля напосоки, докато замлъкнаха и двата револвера в ръцете му. Той захвърли единия, после другия. Обърна се да избяга, но зад него се чуха изстрели. Вардарски усети някакъв твърд удар: по главата си, писнаха в миг двете му уши и той загуби съзнание.
Замлъкнаха скоро и камбаните на двете църкви — най-напред на едната, а после и на другата…
Лазар Глаушев се събуди още при първите изстрели. В кауша беше тъмно, само прозорчето насреща едва-едва се мержелееше. Изстрелите вън се засилваха и като че ли се ронеха глухо някъде зад стените на затвора. Лазар скочи от постелката си, пристъпи към вратата в мрака, сетне отиде и се прилепи на стената до прозорчето. Затворът беше зад конака, изстрелите тук се чуваха като изпод земята, но ясно, сякаш падаха едри дъждовни капки по сухата, твърда земя. Ето и камбаните на новата църква, после заби и камбаната на старата църква, някъде по-далеко, по-глухо, Лазар усети как бързо изсъхна гърлото му, той дишаше с мъка и чуваше в ушите си как лудо, отсечено биеше сърцето му, сякаш ехтеше цялото му тяло. Нямаше съмнение — другарите му нападаха конака. Той пак пристъпи опипом в черния мрак към вратата — те сега ще дойдат да разбият тая врата… Стрелбата позатихна, после се засили още повече. Кипна, сгъсти се някъде наблизу и друга стрелба. В затвора не се чуваше никакъв шум, никакъв глас. Лазар пак се приближи до прозореца. Стрелбата започна бързо да затихва и да се отдалечава, разреди се на отделни изстрели, чуха се по-наблизу още няколко гърмежа и всичко утихна. Престанаха да бият и камбаните най-напред на новата църква, после замлъкна и малката камбана на старата църква. Какво ставаше вън? В затвора беше все тъй тихо. Лазар отново мина от прозореца към вратата и пак се върна към прозореца. Не знаеше вече колко време беше минало в тъмнината и в тая оживяла тишина…
Изтрака ключът на външната врата на затвора. Идат ли вече! Вратата се блъсна в стената, чу се врява, тропот на стъпки, които се преплитаха. Сърцето на Лазар замря — той чу пред вратата на кауша разбъркан говор и шумно, хрипливо дишане. Ето и ключа. Не, това не бяха неговите другари! Вратата широко се разтвори и в тъмния кауш нахлу треперлива, червеникава светлина. Лазар видя там, в ходника, тъмйичаря със запален фенер в ръка, а други две заптиета и неколцина преспански турци държаха в ръцете си тялото на някакъв човек, тъкмо до прага на вратата висяха отпуснатите му нозе. В следващия миг Лазар позна Вардарски — може би само по нозете му, по обувките му, лицето на учителя не се виждаше. Турците ругаеха гневно, нахълтаха в кауша и оставиха тялото на учителя направо върху влажния пръстен под. Лазар зърна за миг, че лицето на учителя беше окървавено. Турците излязоха пак вън, тъмничарят, както беше с фенера в едната си ръка, пресегна се с другата да затвори вратата. Лазар бързо пристъпи към него:
Фаик онбаши… остави ми фенера… фенера!!…
Турчинът го изгледа ивкосо и дръпна вратата, заключи я отвън. Стана още по-тъмно. Стъпка по стъпка, Лазар се приближи към Вардарски, напипа го. Когато го подигна да го повлече към леглото си, учителят тихо простена. Жив беше… турците и не биха го донесли тук, ако беше мъртъв. Лазар го настани в леглото си, доколкото беше възможно в тъмнината, и сам приседна там, до него. Друго сега той не можеше да стори за учителя.
Нямаше съмнение: нападението на конака беше несполучливо. Ето Вардарски… Какво ли е станало по-нататък! Лазар пак чуваше отсечените, твърди удари на сърцето си. Вардарски простена. Тихо въздъхна след него и Лазар. Нямаше ли да се раздени най-после! Той предпазливо напипа ръката на ранения. Студена, отпусната лежеше тя край тялото му. Лазар я взе в двете си ръце, негли да я стопли. Не можеше да му помогне, не можеше да му помогне, а той може би умираше… И Лазар тихо, колебливо извика: