— Райко… брате…
Той усети, че Вардарски помръдна, раздвижи се там на възглавницата главата му и внезапно се чу гласът му, пресипнал, угаснал:
— Къде съм…
Лазар бързо се приподигна:
— Тука си, Райко, при мене! Аз съм, Лазар Глаушев…
— Ах! — въздъхна шумно Вардарски. — Хванали са ме…
— Къде си ранен… къде усещаш?…
— Не знам. В главата усетих… като да ме удари чук. Имаш ли вода? — И Вардарски се раздвижи, опита се да стане.
— Имам вода, но да не си ударен негде в корема или в гърдите…
— Само главата ме боли. Бучи. Другаде не ме боли. Лазар му даде вода. Той пи жадно, два пъти едно след друго.
— Що стана, що стана? — попита Лазар сега нетърпеливо.
— Що стана… Побегнаха сички! Знам ли що стана… Хванахме конака от три страни. Портата затворена. Усетиха ни и затвориха. Стрелят. На прозорците — железа. Стрелят те, стреляме ние. По едно време ми викат: бегай, турци, обграждат ни! И сички бегат. Гледам зад мене — турци. Обърнах се и — до последния куршум. Немаше що, требваше и аз да бегам. Стреляха по мене и… ето тука. Аз не се помня.
— Дотичали са турци от махалата. Нели е наблизу. Ами нашите? Колцина излезоха?
— Тридесет и девет души. Ни един повече. И ние с тех…
— А портата на конака затворена…
— Затвориха я.
Лазар помълча малко и рече:
— Не я премислихме ние харно тая работа. Ех… — подзе той след късо мълчание: — Се пак Преспа се опита да се дигне. Немаме оружие, какво ще направиш с голи ръце. Пострада ли и друг некой от нашите?
— Не знам. Може да е пострадал. Голема стрелба беше. А знаеш ли — съживи се Вардарски. — Дойдоха с нас и трима опълченци… на война били заедно с русите: Тръпко, спомняш ли си… Васил Брашнаров и още един преспанец — Наум Овчаров. С оръжието си дойдоха и облечени като войници. Право за Преспа тръгнали. Сега, казват, сами требва да си помогнем. Затова са дошли в Преспа.
— Само те ли са… тримата.
— Тримата. Мнозина били нашите во войната. Чудесии разправят… голема руска сила.
— Ех, майчице Не стигна тя до нас…
— Стигна тя, но зли душмани попречиха. Европа Замълчаха и двамата. Прозорчето насреща сякаш помръдна и започна да светлее по-ясно. Съмваше се. Щом стана по-светло, Лазар проми раната на Вардарски, разкъса една своя прана риза и го превърза.
— Не е страшно. Ще мине. Куршумът разцепил кожата. Замаял си се от удара.
— Колкото да ме хванат. Сега оттука — право на бесилката. — И Вардарски току попита: — Не си ли видел моя фес.
Лазар се огледа:
— Нема тука друг фес, не виждам. Моят само…
— Задигнали ми го гаджалите. Нов беше още. Ама… нема да ми е нужен повече — и той грижливо оправи превръзката на сляпото си око.
Лазар помълча малко и рече:
— Ти що… нема да мислиш за най-страшното. Бесилка и не знам що. Нищо се не знай. Нели знайш що са казали старите елини: докато съм жив — жив съм, щом умра — нищо нема да усещам.
Вардарски се вгледа строго в него:
— А ти що мислиш… Че се плаша ли? От нищо не се плаша. И от бесилка не се плаша. Още по-добре ще бъде да умра. Да беха ни избили сички там, при конака. Да се знае, че сме се дигнали да умрем!
Учителят рязко извърна глава към прозорчето. По бялата превръзка на главата му бе избило неголямо кърваво петно. Лазар почувствува как се надигна топла вълна в гърдите му от умиление към тоя човек, но нищо не рече и нито го докосна с ръка.
Вън се чу тропот и врява. Дали бе дошло време да ги пущат в двора? Скоро пак сичко затихна. Но малко по-късно пак се чу да влизат люде в затвора. След това — пак тропот и врява.
— Знайш ли що е това? — рече Лазар и не дочака отговор: — Чини ми се, нови затворници водят тука.
Докъм обед вратата на тъмницата се отвори още много пъти. Заптиетата довеждаха преспанци на цели групи и ги затваряха по каушите. Напълни се с нови затворници и каушът на Лазара, напълни се и тремъг вън — чуваше се през вратата глуха врява на много люде. Сега стана всичко шумно — новите затворници разговаряха един през друг:
— Тая сутрин некои нападнали конака. Имало и руски войници с них! Наши люде, ама руски войници. Камбаните биели да се дига целият град, ама що — людете немат оружие! Дипнали се сичги турци от махалата, да бранят конака. Нашите побетнали. Паднали там двама, убили ги турците. Сега в затвора има до двеста души. Турците от къща на къща. Прибират. Чаршията вън е затворена… Що ли ще става!?