— Двеста души — повтори ядно Вардарски. — Да беха излезли тия двеста души тая сутрин, щеше да вземем конака! Ама овцата… защо я колят…
В кауша стана тихо. После някой хитро, предпазливо попита:
— Ти… даскале… там ли беше?
— Бех — отговори бързо Вардарски и добави: — Там ме хванаха турците.
— Аха — отвърна сговорчиво същият глас: — Така рекоха и в града.
— Оставете това — рече остро Лазар и повиши глас: — Сега, братя, като сме тука, кой каквото чул, видел, за себе си да го знай. Ще ни питат, ще ни разпитват, може и да ударят некого, ама нема и що да ни правят, като са ни сбрали толкова люде. Ако вземем да приказваме много, може и да пострада некой от нас.
Между затворниците той бе познал и неколцина от тия, които се бяха клели да излязат с оръжие.
Няколко дни по-късно в затвора бяха докарани и селяни. После заптиетата почнаха да извеждат по двама, по трима от затворниците и ги водеха на разпит в конака. Затворът взе да се изпразва. Повечето от затворниците след разпита биваха освобождавани. След около два месеца време, доста късно следобед един ден, в двора на тъмницата бяха изведени Лазар Глаушев, Вардарски, Аце Кутрев, Атанас Кривиот и още двайсетина други преспанци, но между тия двайсетима мъже нямаше нито един от участвувалите в нападението срещу конака. Двама цигани ковачи оковаха в тежки вериги двайсет и четиримата затворници, по четирима ръка за ръка, в шест редици. На първата редица бяха Лазар, Аце Кутрев, Атанас Кривиот и Вардарски. Учителят бе дигнал високо рошавата си глава, раната му беше вече оздравяла, но един нов белег личеше към края на широкото му чело, над сляпото око. Тъмничарят Фаик онбаши бе им пошушнал:
— Ще ви водят в Битоля. Пеша.
Никой от затворниците не се обърна към заптиетата наоколо да се оплаче, да поиска нещо. Битоля — е, харно, нека бъде в Битоля!
— Не искам, как ще докуцам аз, бачо Лазаре… — рече Кривиот.
Лазар се приведе напред да го види:
— Не бой се, Атанасе. Яка кост си ти. И полека ще вървим ние, полека.
Беше към края на месец юни. Дългият летен ден нямаше край. Накараха затворниците, както бяха във веригите, да насядат край стената на затвора. И едва като се стъмни добре, петнайсетмина въоръжени заптии на коне ги подкараха край конака, през чаршията, на път за Битоля.
VI
Старият битолски зандан беше пълен със затворници от целия вилает. Преспанците бяха освободени от веригите и едвам успяха да се настанят в един широк кауш, и той пълен — човек до човек. Имаше тук люде от Охрид, Струга, Дебър, Кичево, Ресен, Прилеп, Лерин, от костурските села и от други села по целия вилает, от самия град Битоля.
Лазар Глаушев и Вардарски лежаха един до друг и толкова беше мястото им край стената — колкото да лежат на едната си страна. В претъпкания чауш не можеше да се диша от задуха и смрад. Срещу вратата на кауша светлееха две прозорчета с железни решетки със зацапани стъкла и бяха плътно затворени. По телата на неволниците и по пода, по стените, по тавана пълзеше безбройна гад — дървеници, въшки, бълхи, паяци, стоножки, мокрици… Нощем тъмничарят запалваше мъничка газена ламба с опушено стъкло, близу до вратата беше сложена ръждясала, воняща тенекия, в целия кауш имаше само една стомна и щом я донесеха пълна с вода, веднага тръгваше от ръка на ръка, а после стоеше цяла нощ празна там, до вонящата тенекия. Всяка сутрин на затворниците се раздаваше по половин войнишки хляб.
На втория или на третия ден Вардарски рече тихо на Лазара:
— Не ми е за пръв път, но такова нещо не съм виждал… Василчо Брашнаров разправяше за търпението на руските войници. Посред зима горе, на Стара планина. Без огън, без дрехи, без храна. Дрехите замръзвали по тех. Да видим сега ние тук. Ние пък от горещина ще измрем, без въздух. Но…
И той скочи, присвил глава между рамената си, сякаш дебнеше да се хвърли върху някого. Някои от налягалите наоколо затворници се загледаха в него с любопитство — очакваха да видят какво ще направи: толкова еднообразен беше животът тук, че дори и едно по-рязко движение привличаше вниманието им. Вардарски тръгна стремително, направо през налягалите на пода, стъпи върху ръката на един, прескочи с нога друг, който бе седнал да се пощи, дигнаха се след него викове и гневни думи. Протегнал напред тънкия си врат, Вардарски се улови за железата на едното от прозорчетата, изкриви лакът и в следващия миг се чу трясък и звън на счупено стъкло. В кауша настана тишина, като да изтрещя внезапно гръмотевица. Някой тихо рече:
— Ами сега?
В гласа му се долавяше страх, но и доволство. Друг по-нататък викна: