— Що направи бре, човече! Сега сичките ще ни накажат. Не дават да се отварят прозорците.
Вардарски стоеше до прозореца и жадно вдишваше нахлуващия пресен въздух, а край едната страна на лицето му полъхваше друга — топла, воняща струя, откъм вътрешността на кауша. Раздвижилият се въздух дигаше по главата му дълги, сплъстени кичури коса. Вардарски се обърна и огледа целия кауш, това купище от ръце, нозе, глави, обърнатите към него нечисти лица, втренчените погледи.
— Дишайте сега — рече той глухо и се върна на мястото си.
Лазар го погледна изкосо и нищо не каза. Тъмничарят вече тропаше с ключа в ключалката на вратата и се втурна вътре настръхнал, с къс, дебел бич в ръката си; седналите до вратата бързо прибраха нозете си.
— Кой счупи джама бре! Кажи бре!
— Аз — отговори Вардарски от мястото си, без да се помръдне.
— Ти ли, а! Ти ли… — спусна се към него турчинът и дигна бича.
Лазар бързо се изправи на колена между него и Вардарски:
— Ето, чауш (тъмничарят беше обикновено заптие), ето… плаща! Той си плаща джама, не искаше да го счупи.
Тъмничарят зърна едрата бяла меджидия в ръката на Лазара, после изкриви поглед към Вардарски, но ловко прибра метгджидията:
— Да не смейш друг път… кокалите ти ще изпотроша!
Лазар плащаше стъклото двайсет пъти по-скъпо и тъмничарят побърза да си излезе. Като се дръпна Глаушев отново на мястото си, тихо продума:
— Ти немой друг път, че скъпо излезе… Имаме само две меджидии още.
— Защо му даде толкова пари…
— Да го оставя да те удари ли?
Вардарски мълчаливо го погледна, в окото му просия мека, топла светлина. После рече:
— Какъв си… здрав, умен, чист човек… спокоен…
Лазар стеснително побърза да го прекъсне:
— На секо нещо требва да се гледа ясно… ама то, човек не може да не сгреши.
— Аз… винаги съм грешил много — въздъхна Вардарски, но някак пренебрежително и дори присмехулно. И току добави строго: — Ама винаги съм вървел право, по правия път… Кой знай пък дали и това е верно.
Той млъкна. Мълчеше до него и Лазар. Всеки се понесе подир мислите си.
Откакто го заловиха турците с ранена глава край стените на конака, Вардарски често се връщаше в мислите си към своя изминал живот. Той вече не виждаше свое бъдеще — каквото оставаше пред него, смяташе го за бързо, неизбежно и някакво общо заключение на живота му. Дотук бе стигнал той, по-нататък нямаше да отиде, оставаше още да свърши добре, оставаше само краят…
Кой редеше и нареждаше човешкия живот? Бог или… Не бе наредил добре неговия живот. В целия негов живот — мислеше си той — винаги бе липсвало по нещо много важно. И острата му, жива, буйна мисъл се стремеше да разбули загадката на собствения му живот: в неговия живот никога не бе имало радост, чиста, здрава радост. Не идеше ли всяко зло от сиромашията, в която се бе родил, и от лошия, разбъркан, нещастен живот на всички люде около него? В какъв мрак преминаха детските му години, а толкова ясно слънце грееше до него — майка му; тяхната бедност помрачаваше целия им живот, и неговия, и нейния. После той се сблъска с господарската злина на турците, също и с робската несрета на своите, с покорството им, с робския им страх, с робската жажда за живот и страха за жалкия им живот. Там беше и сиромашията им, Оттам идеше злото в неговия живот, в техния живот, оттам идеше тая неизлечима тъга в сърцето му, която помрачаваше, отравяше всяка радост. Какво бе постигнал той в живота си, докъде бе стигнал? Едва бе направил няколко стъпки и чувствуваше, знаеше, че тъкмо оттам нататък започваше истинският живот, отваряха се необятни простори в светлина и невиждана хубост. Докъде бе стигнал той в науката? Едва бе вкусил от нея, колкото да знае каква е нейната сладост, и цял живот да жадува, да копнее за нея, едва бе надзърнал в страниците на книгите, едва бе стигнал до няколкото прости струни на тамбурата си… Да беше успял да отиде в Русия, или във Виена, или в Липиска, или… Той бе стигнал до село Ерекьой край Бруса, в Анадола и бе ходил толкова години по света с едно око.
А Ния… От тринайсет години беше тя в живота му. Друго едно слънце, като майка му някога, като майка му и сега, в неговите спомени. Още по-хубаво слънце, изгряло високо на неговото небе, високо горе, недостижимо високо и той не може да му се радва свободно, с цяло сърце. Гледа хубостта му, чувствува топлината му скришом, като крадец. Ния беше чужда жена, беше жена на тоя човек до него, най-близкия му другар, ето и сега рамото му, коляното му се допираше до него, братски — в общата неволя. Той не мразеше Лазара, не му завиждаше — достоен беше Лазар за нейната обич и по-достоен от него, само понякога неволно се надигаше в сърцето му горчилка и подло желание да го засегне някак, да го нарани. Това ставаше против волята му и също помрачаваше чистата му радост от Ния, от нейната хубост. Щом не можеше да я обича открито, да очаква взаимност, защо не можеше да запази скритата си обич чиста от всякакъв грях, от всяко греховно пожелание? Имаше мигове на греховна сладост, когато против волята си я пожелаваше, потрепваше ръката му в неукротимо желание да я докосне, замечтаваше се той за близост с нея. Щом беше непостижимо далечна за него и толкова хубава и чиста, защо не бяха и мислите му за нея винаги чисти, та да се радва с чисто сърце на своята скрита обич? За любовта си към Ния той не търсеше ни бога, ни друг някой разпоредител с човешкия живот, а проклинаше само своето алчно сърце, алчното човешко сърце, и се боеше от своята тайна, пазеше я от чужди поглед, от чужда помисъл зорко и с голям страх. Тук никой не бе разбъркал живота му, а сам бе се заплел и се ненавиждаше за своята греховна страст. Но сякаш скришом и от себе си той се радваше на своята обич, когато му се случваше да види Ния, да чуе гласа й, да се унесе в мечти по нея.