Той стисна очи, негли да се скрие от Лазара — стори му се, че Лазар можеше да прочете мислите му и с поглед. И тихо промълви с горчивина и съжаление към себе си:
— Да, да… И това не е верно, че аз се по правия път…
Още на петия ден след като ги бяха довели в Битоля, извикаха Лазар през време на следобедната разходка да види майка си. Струпали се бяха много затворници на оградата на двора и Лазар едвам си проправи път да застане и той там, до оградата. На три-четири аршина от оградата беше опнато въже и зад него се бе струпал народ от всички краища на вилаета — мъже, жени, деца, дошли да видят своите близки между затворниците. Заптиета с пушки непрекъснато сновяха между оградата и въжето, час по час прибягваше по някое дете, мушнало се изпод опнатото въже.
Дигаше се шумна врява от двете страни — всеки искаше да каже по нещо на милия си човек тук, или затворникът — на близките си, които бяха дошли от родния край. Всеки искаше да каже по нещо особено важно, за което бе мислил преди това и бе се заричал да не го забрави, а сега за какво ли не се говореше, но това, най-важното, бе изчезнало от паметта. Всъщност казано бе всичко и повторено, а това, което изглеждаше недоизказано, забравено, беше мъката, копнежът в тая неволя. И все това се повтаряше най-често от двете страни:
— Ти не се тревожи за нас, добре сме ние, за тебе, мислим, че си тука.
— Вие не се тревожете за мене, добре съм, казват, че скоро ще ни пуснат.
В тия взаимни успокоявания и уверения имаше много скрита скръб и много обич. Гостите на затворниците най-напред предаваха оттатък въжето разните вещи, които бяха донесли от родния дом — храна, дрехи, — та в първите минути не успяваха, не се и сещаха да избършат бликналите сълзи. Плачеха и мнозина от затворниците, но и мнозина се смееха през сълзите си от радост, че виждаха своите близки. Заптиетата важно пренасяха от едната на другата страна пълни торби, кошници, вързопи, лакомо ги опипваха и криеха в разкопчаните си пазви това, което се даваше и на тях като на омразни натрапници.
Султана Глаушева не беше сама — с нея беше и Ния, а с тях стоеше и някакъв битолчанец, роднина на Ния по майка. Имаше там и други преспанки и преспанци, дошли и те за своите люде. Лазар дълго гледа Ния, вече отдавна не беше я виждал, а тя му се усмихваше насреща, но не можеше да се сдържи и очите й плуваха в сълзи. Той се опита да надвие някак, да провре гласа си през шумната глъчка наоколо:
— Добре си сторила, Ния, че си дошла и ти. Чинеше ми се кой знай откога съм в затвора… от сто години.
Той я виждаше ясно, блестяха влажните й очи, а милият глас едвам се чуваше сред общата глъчка, сякаш идеше от много далеко и всеки миг да се скъса, да заглъхне:
— Така решихме с майка, заедно да дойдем. Добре ли си ти, здрав ли си…
Старата Глаушица не криеше мъката си, нито гнева си, че бяха затворили сина й, нито своето безстрашие и всичко личеше в погледа й, изпод ниско придръпнатата черна кърпа. Най-напред се погрижи тя да предаде на сина си каквото му бяха донесли. Лазар викаше отсреща:
— Не ми давай много завивки, майко, само една-две черги, колкото да си постелем с Вардарски. Много е горещо вътре и нема место за повеке дрехи.
— А това на Аце Кутрев… това пък на оня, Кривио — предаваше Султана торби, веленца, едно кожухче. — Не могат жените им, сиромашките, да дойдат чак тука…
Като предаде тя всичко, видя как прибраха всичко и застаналите зад него Кутрев и Кривиот, погледа, погледа сина си, па току обърса с края на кърпата едното си око, после другото. И тук най-напред беше грижата за несретното дете, а след това идваше мъката и по него.