В дъното, зад голямата маса, се виждаше друга врата. Най-сетне тя се отвори. Влезе председателят на съда — приведен, дребен, около петдесетгодишен човек в черен сюртук и с ярко ален фес, с подстригана, доста побеляла брада, с напрегнат поглед, сякаш недочуваше й все се ослушваше. След него се проточи целият състав на съда и всеки зае мястото си, последен от всички кятипинът с дебел сноп книжа под мишницата, сграбчил в едната си ръка стъклена мастилница и цяло снопче тръстикови пера. Той сложи на масичката си книжата, мастилницата, подострените пера и сам седна там, чинно, на крайчеца на дървен, разклатен стол.
Председателят на съда вече на два пъти извади изпод сюртука си, между последното и предпоследното му копче, едър джебен часовник с издути капаци, с мъничко ключенце, което се люшкаше насам-натам. И на два пъти прибра търпеливо часовника си, закопча предпоследното копче на сюртука си. Най-сетне взе да се оглежда — готвеше се да отвори заседанието на съда, но в същия миг вратата насреща скръцна и в залата влезе висок, млад мъж, с полуцилиндър в ръка. Той се поклони към съда още от вратата, после мина бавно през цялата зала и седна удобно на едно от креслата край стената, поглади едва-едва тъмнорусите си мустаки. Това беше руският консул. Минута след него в залата влезе друг един мъж в европейско облекло, нисък, тантурест, с къс врат и ниско остригана глава. Той също се поклони, мина през залата и седна до руския консул. Това беше австрийският консул. Малко след него влезе италианският консул — сух, дребен мъж, с матово лице и гъсти, рошави черни мустаки. Мина и той през залата с бързи, пъргави стъпки и седна до австрийския консул. Мина още някое време. Председателят за трети път извади големия си часовник, натисна капака му, който бързо отскочи, чу се после как цъкна в шепата му. Вратата насреща пак се отвори. Влезе невисок, също млад мъж с бръснато, румено лице, в ездашки костюм, с мъничък камшик в ръката си и едва сега свали ездашкия си каскет. Той кимна към съда навъсен, мина бавно през залата, изгледа колегите си сякаш ядосан, че ги вижда там, и седна не на следващото, а на крайното кресло. Това беше английският консул.
Председателят бе поканил четиримата консули за това дело и трябваше да ги чака, сега изеднаж се чу гласът му — тих и еднозвучен. Разглеждането на делото започна. Пръв бе извикан пред съда Лазар Глаушев.
Той отхвърли всички обвинения против него, едно след друго, със спокоен глас, на доста правилен турски език, и на края дори се оплака, че лежи в затвора вече пет месеца.
— Ето, сами виждате — рече той. — Как може да бъда обвиняван за някакво си нападение на конака в Преспа, когато в същото време и дни преди това аз бях в затвора?!
Председателят не го и погледна, а направи знак с лениво движение на разсилния при вратата. В залата влязоха петима преспански бейове и агалари, след тях и Кости Пучура. Те излизаха един след друг пред съда и повтаряха едни и същи обвинения срещу Лазара:
— Водач на бунтовниците в Преспа. Убиец на Хайредин Арап ага, на Кючук Кадри и другарите им…
Влахътгъркоманин Кости Пучура се опита да бъде по-убедителен:
— Да, ще повторя и аз същото, което казаха тук тия почтени аги. И сега, откакто Лазар Глаушев е в затвора, в Преспа е мирно и тихо. Няма го вече там размирника и хората спокойно си гледат работата.
Председателят погледна четиримата консули, сдържан и скромен в своето тържество, леко приподигна рамена: какво искате повече? Ала чу се отново гласът на Лазара, спокоен и ясен:
— Защо почитаемият съд не е намерил ни един мой сънародник в Преспа, който да излезе тук и да каже, че аз съм там най-големият размирник и убиец? Ако наистина е било смутно в Преспа с мене и сега там е спокойно без мене, все ще се намери и някой мой сънародник да потвърди това. А ти, Кости Пучура, можеш ли да се прекръстиш тук и да се закълнеш в името на нашия християнски бог…
— Стига, стига, стига… — прекъсна го нетърпеливо председателят.
Английският консул плесна с камшик по ботуша си.
Свидетелите се отдръпнаха към насрещната стена, до вратата. Лазар се върна между подсъдимите. Повикаха пред съда Вардарски. Докато пристъпи и застана там учителят, между свидетелите насреща се забеляза раздвижване; поразместиха се, загледаха се с любопитство в него и консулите. Дигнал високо рошавата си глава, той изгледа едните, сетне другите и току впи остър поглед върху председателя. Гледаха го учудени или с присмехулно присвити устни и съдиите, и свидетелите им, та и консулите, но те всички останаха изненадани, когато от тесните гърди на тоя слаб, изтощен човек прогърмя силен, твърд глас: