— За бунта в Преспа, за всички размирия там и за убийствата виновен съм само аз! Не, не съм виновен, а именно аз съм човекът, който дигна бунта в Преспа, който преди това нареди да бъдат убити Хайредин Арап, Кючук Кадри и другарите им. Съдете мене, аз ще отговарям тук и никой друг — посочи той с ръка зад себе си, без да се обръща, — никой друг от тия хора не е виновен, напразно ги държите в затвора и ги мъчиде.
Председателят му направи знак да млъкне и попита изтихо:
— Къде си научил турски?
— В Анадола.
— Как си попаднал там?
— Бях изпратен на заточение!
— Защо?
— За непокорство — дигна още по-високо глава учителят.
— Тъй… тъй. Стар размирник. Ти и сега признаваш само това, което не можеш да отречеш. Заловен си на местопрестъплението с оръжие в ръка.
— Да, с оръжие в ръка…
— Но… но… — направи му пак знак с ръка председателят — ти, разбира се, не си бил сам в своите злодеяния. Не си убил сам толкова хора, не си нападнал сам конака в Преспа, с тебе…
— Не бях сам, разбира се — прекъсна го на свой ред Вардарски и дигна ръка, замахна: — С мене беше целият народ!
— Как тъй, как тъй целият народ! Не бил целият народ, ами ти кажи кои бяха с тебе, точно, име по име.
— Аха… име по име. Предател ли искате да стана? Казах: целият народ. Дигна се целият народ да се бори за свободата си. Не може да търпи повече насилия, неправди и злодейства. Преди да ни изправите нас тука на съд…
— Ти ли ще говориш за насилия и злодейства — прекъсна го председателят, — ти ли, който сам призна, че си вършил убийства?!
— Преди да ни изправите нас тук — продължи Вардарски, — трябваше да попитате кой беше Хайредин Арап ага, кой беше Кючук Кадри, защо дигна срещу тях ръка народът и ги уби. Цялото Преспанско поле проплака от Арапа, а Кючук Кадри уби и ограби сред преспанската чаршия…
— Чауш! — приподигна се от мястото си председателят и махна с ръка: — Отстранете тоя дързък човек!
Спусна се чаушът и двама от заптиите, издърпаха Вардарски, но той и сам се върна при своите. В залата се надигна шум — дочуваше се шушукане, покашлюване, скърцане на столове и разхлабени дъски по пода, стържене на повлечени нозе. Англичанинът пошушна нещо на австриеца и стана; стана след него и австриецът. Поклониха се сдържано на съда и напуснаха залата. Лазар стискаше развълнуван ръката на Вардарски и промълви с голяма скръб:
— Какво направи ти… какво направи… Повикаха пред съда и Аце Кутрев. После и Атанас Кривио. След тях един по един и всички останали преспанци. Отговорите на всички бяха едни и същи:
— Не знам. Не съм бил…
Председателят приключи разпита на обвиняемите някак набързо, сетне стана и обяви, че за следващото заседание на съда ще се съобщи своевременно. Той искаше да отстрани от съда двамата неудобни сега свидетели, които преди това сам бе поканил — руския и италианския консули: англичанинът и австриецът сами си бяха отишли, за да се чувствуват съдиите с развързани ръце. Съдът напусна залата в целия си състав: отидоха си и двамата консули; отидоха си и преспанските турци, повлече се след тях и Кости Пучура. Чаушът махна с досада ръка към подсъдимите:
— Тука ще чакате вие… Така ми е наредено. Лазар се хвърли върху Вардарски, прегърна го, опипваше го с ръце, стисна пак ръцете му:
— Ама защо… защо им се даде!… Защо им призна, защо и сам се обвини! Ти се погуби…
Вардарски пооправи превръзката на окото си — беше и сам смутен, развълнуван от постъпката си пред съда.
— Ние с тебе нема да избегнем въжето… — рече той глухо.
— И така да е, ние пак ще се борим докрай! Нема да им се дадем и не се знай какво ще бъде в края на краищата.
— Най-сетне мене ми е се едно… — продължи пренебрежително Вардарски, но изеднаж се вгледа в Лазара и рече с остър глас: — Нема да им дам аз главата си мърцина. Казах им сичко, тук беха и консулите: народът се бори за свободата си! Нека сега ме обесят. Народът ще ме помни.
— Ами ние ще продължаваме да се борим за него, щом сме живи…
— Лазаре — стисна Вардарски на свой ред ръката му: — Исус Христос умре на кръста, за да стане истина и живо дело сека негова дума. Да живеем и да се борим… но като умра, народът ще поверва в мене. — Той наведе глава и рече: — И… от се сърце ще се радвам, ако моята смърт ги задоволи и нема да посегнат върху тебе, върху другарите ни тук…
В тоя миг той мислеше пак за Ния.
Стояха там, около тях, и слушаха и другите преспанци. Аце Кутрев, хазаинът на Вардарски, шумно се изсекна, за да скрие вълнението си и сълзите си.