Струпа се на широкия площад цяло море народ, а над главите на всички стърчи бесилката, отдалеко се вижда.
Вардарски беше затворен сам в кауша с пръстения под, в дъното на затвора. Не бе спал и тая нощ — бореше се той в голяма мъка със смъртта. Колко пъти вече мина през мислите му целият му живот. Събираше в ума си всичката мъдрост и в сърцето — всичката си душевна сила. Струваше му се, че носи на плещите си огромен, смазващ товар и нозете му вече трепереха от немощ, трепереше цялото му тяло и самото му сърце от някаква болезнена студенина. Но той бе дал дума… пред народа си, пред целия народ и това беше тоя огромен товар, той трябваше да го изнесе до самия връх. Далече ли беше още върхът? Защо беше толкова трудно за човека да се отдели от живота? Той нямаше какво да жали в своя несретен живот и не затова страдаше сега, но ето, не можеше да притъпи, да заглуши тая болка в сърцето си, да премахне тая резлива студенина в самото сърце. Понякога, и цели часове наред, струваше му се, че всичко това — и пътуването му до Битоля, и съдът, и връщането му оттам, и тоя кауш с малкото мижаво прозорче, и тоя влажен, лепкав здрач — всичко това е тежък, мъчителен сън и той ей сега ще се събуди в малката си стаичка и ще види насреща ниския, отворен към градината прозорец, тамбурата на стената до него… Само в тия минути се облекчаваше сърцето му, но ето помръдваше ръка или нога и се чуваше тихият глух звън на веригите, дръпваше го, сякаш да го събуди, студената, смазваща тежест на ръждивите железа, които бяха захапали ръцете и нозете му. Като слаб и отдалечен глас звучаха в ушите му, в самата му памет, смелите думи, които каза пред съда и пред чуждите консули, всички безстрашни думи, които бе казал на Лазара Глаушев и сам на себе си за своето решение да умре и да не се плаши от смъртта. Защо угасна — едвам гори и тлее силата, която бе чувствувал в сърцето си през целия си живот и която бе го водила и тласкала във всичките му дела?… Това е страхът от гроба — тая немощ на сърцето, тая тъга, макар и за живот като неговия. Но нямаше връщане назад, нямаше пробуждане от тоя мъчителен сън. Той бе дал дума в себе си, но и пред целия народ, обрекъл се бе да умре храбро и се ловеше за тая си мисъл като за твърда опора, подпираше се с цялото си тяло и с огромния товар на плещите си като о някаква яка стена. Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…
Малко преди зори Вардарски заспа дълбоко, без сънища. Тъмничарят и петимата заптии, които влязоха в кауша, с големи усилия разбудиха заспалия неволник. Той се стресна и бързо се приподигна на лакът. Разбра всичко, още в първия миг: дошъл бе последният му час. Сърцето му се сви в бърза, остра болезнена тръпка и отеднаж утихна, умири се. Той се изправи — глухо, ръждиво звънтяха веригите му — и спокойно попита:
— Къде е бесилката?
Никой не му отговори, а чаушът на заптиите посегна да го поведе навън. Вардарски се дръпна и отново, настойчиво попита:
— Кажете къде е бесилката бре, турци?!
— На атпазар — рече тихо Фаик онбаши, тъмничарят.
Вардарски въздъхна:
— Близу е…
Скоро всичко ще се свърши… Близу е до върха. Той приподигна веригите и сам се отправи към вратата.
Излязоха на двора. Светлината на септемврийското утро го удари с болка в здравото му око, той отвори уста и пое издълбоко свежия утринен въздух. В двора беше полицейският юзбашия — намръщен, но с бледо, уплашено лице. Приближиха се към затворника двама цигани ковачи — същите, които оковаха преславските затворници, преди да потеглят за Битоля, — свалиха с няколко удара на чуковете си оковите му. Отново въздъхна Вардарски с облекчение, огледа се, опипа превръзката на окото си.
— Фаик — се обърна той към тъмничаря и гласът му прозвуча дори весело, — моля те, дай да си свия една цигара.
Извади турчинът тютюневата си кесия и му я подаде с разтреперана ръка. Вардарски си сви цигара с привична ловкост. Турците наоколо наблюдаваха търпеливо движенията му и чаушът вече цъкаше на огнивото си, подаде му да запали. Жадно смукна тютюневия дим Вардарски, един път и още един път. Като че ли тъкмо това бе чакал, към него се приближи едно заптие с въже в ръцете си. Вардарски се обърна към юзбашията насреща и рече с развълнуван глас: