— Юзбаши ефенди… Имам една молба: не ме връзвайте. Нема да ви направя никакви неприятности. Поколеба се юзбашията един миг, после махна с ръка:
— Добре. Не го връзвайте. И хайде.
Учителят шумно въздъхна, виждаше се как се вълнуват гърдите му изпод зацапаната риза. Цигарата димеше в ръката му — той като че ли бе я забравил. Не се подигаха нозете му от земята, оловно тежки. Огледа се той, като да се срамуваше от някого за изпомачканото си облекло, за нечистата си риза. После, все тъй задъхан, дигна цигарата му към устата си, засмука я жадно едно след друго. Цигарата опари устните му, той не усети острата болка, но някак се забърза, напрегна се с голяма сила да повлече нозете си и рече с дълбок, хриплив глас:
— Хайде, господи, помагай…
Едва направи няколко стъпки и походката му отеднаж олекна, стъпваше той здраво и пъргаво върху прашната земя, та заптиетата около него трябваше да поизбързат. Когато излязоха на широкия площад, срещу, тях се надигна глух, многоглас, неясен вик:
— Ааа…
Вардарски захвърли цигарата с рязко движение, изправи глава. Нататък се белееха гредите на бесилката. Широка пътека през площада, между две живи стени, водеше право към нея. Учителят вървеше нататък От двете страни на пътеката надзъртаха през тесните цепки на булата си кадъни. Някоя от тях изсъска:
— Хаирсъз64… душман…
Десетгодишно турче с бяло, везано фесче бързо се наведе да вземе камък, но не се реши да го хвърли по осъдения.
Вардарски и обкръжилите го заптиета минаха през тълпата турци, които мълчаливо го наблюдаваха. Сетне се отвори широко място около самата бесилка. Там наблизу стоеше каймакаминът и цяла група люде от хюкюмата. Насреща, широко по площада, се бе струпало в гъста, смълчана тълпа едва ли не цялото християнско население на Преспа. Вардарски се спря и приподигна ръце, да ги протегне нататък, но пак ги отпусна.
Едва сега забеляза той колко тихо беше наоколо, при толкова люде. Въведоха го под самата бесилка и заптиетата се отдръпнаха. Изправи се срещу него и пристъпи по-близу един от градските свещеници, дигнал в ръката си неголям, посребрен кръст. Вардарски бавно се прекръсти, приведе се и целуна кръста, който трепереше близу до лицето му ведно с ръката на свещеника.
— Учителю… учителю… — чу Вардарски глух, негли далечен шепот, — пред тебе е разтворена самата врата на рая… Ти, мъченик и праведник…
После край осъдения останаха само двама цигани, опулили очи, с отпуснати, провиснали устни, и чу той как дишаха бързо, задавено. До нозете му бе сложен сандък, дигна той поглед, щръкна нагоре разрешената му брада: над главата му едва-едва се полюляваше дебело въже, обилно намазано със сапун. За последен път усети Вардарски мъчителната, болезнена тръпка през тялото си, сви се тя и замря в гърдите му.
Двамата цигани посегнаха от двете му страни, но той бързо се дръпна стъпка назад:
— Оставете ме… Аз сам…
И се качи на сандъка; въжето висеше край главата му. Той беше с гръб към турската тълпа, а навред пред него, по целия площад вляво и вдясно, чак до отсрещните сгради се притискаха сякаш все познати люде, там бяха и учениците му от тринайсет години и тия, които трябваше да посрещне тая година в широките класни стаи на новото училище…
— Народе… братя… деца мои! — се изтръгна вик от гърдите му, силен, треперлив. Той дигна ръка, замахна: — За свободата загивам аз и не жаля! Сбогом, братя…
Той млъкна, огледа се пак; високо над главите на занемелите там люде светлееше ясното утринно небе. Вардарски и сега попипа с върха на пръстите черната превръзка на окото си, после изеднаж посегна; и сам надяна въжето на шията си.
Двамата цигани се нахвърлиха хищно, издърпаха сандъка изпод нозете му.
— Аааа… — надигна се вик, понесе над целия площад многоглас стон, сетне изеднаж го проряза остър женски писък.
IV ЧАСТ
СМЪРТТА НА ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА
I
Лазар Глаушев пролежа в затвора близу три години. Чу се скоро след като ги осъдиха, че петимата преспанци ще ги пращат на заточение в остров Родос. Така пращаха турските власти мнозина затворници, които биваха осъждани на повече години — по Родос, по Мала Азия, по Северна Африка, където имаше турски владения. Настана зима, а преспанците с Лазара Глаушев продължаваха да лежат в битолския зандан. Отложило се бе еднаж пращането им на заточение и вече ги забравиха. Близките на затворниците се радваха, че бяха останали те близу, та да могат да им пращат по нещо и да ги виждат от време на време. Едва по-късно се узна как било отложено пращането им на заточение.