В казанджииницата на Глаушеви влезе един ден Георги Баболев. Не знаеха де да то поканят да седне дядо Стоян и Кочо — навред из дюкяна им беше нечисто, покрито с въглищен прах и сажди, а неочакваният гост беше облечен от глава до пети в хубави, чисти дрехи. Кочо подсмърчаше край него от смущение, а дядо Стоян махаше и с глава, и с ръка на калфите да не чукат и тропат по наковалните. Гостът сам си намери място де да седне, издуха там и постла носната си кърпа.
— Как е работата, дедо Стояне?…
Дълго кима дядо Стоян Глаушев, преди да отговори:
— Слабо, Георги, слабо върви, синко. — Той подаде на госта тютюневата си кесия и продължи: — Осиромаша народът повеке. Затвори се некак, сърцето си затвори. Никой не ще да купува… защо ми е, вели, и така ще минем, со старото. А като купят едно от мене, и аз ще отида да купя. Ти помниш ли как беше по време на панаира тука?
— Помня, дедо Стояне.
— Нема веке в народа воля за нищо.… Георги запали цигарата си и попита:
— Имате ли известие от бачо Лазара?
Стоян Глаушев тъкмо бе започнал също да си свива цигара и отеднаж спря, втренчи в младия човек сините си, вече старчески очи, пълни с тревожно любопитство: не бе дошъл току-така той в дюкяна му, никога не бе стъпвал тук преди.
— Имаме.. Майка му ходи миналата неделя — отговори старецът, но чакаше той да чуе госта си и продължи, негли да го предизвика: — Лежи там, мъчи се…
Георги Баболев се поогледа — няма ли да ги подслушва някой, — а дядо Стоян досетливо се приближи и нададе ухо към него. Младият човек рече тихо:
— Не сте ли помислили да го извадите некак оттам… Цел живот ли ще гние в затвора… такъв човек…
— Мислиме ние — подигна рамене Кочо, — мислиме, ама как…
— Се може да се намери некакъв начин.
Стоян Глаушев ловеше думите му с трепетно нетърпение. Гостът продължи предпазливо:
— Как е той, бачо Лазар… остави ли некоя пара в къщи?
— Не му знайме ние сметките — рече Кочо и разтърка с цяла длан гъсто прошарената си вече брада, небръсната от една седмица. — И да е оставил нещо, не ще да е много. Той от години веке глава не може да дигне… по затвори, по…
Дядо Стоян побутна леко, с върха на пръстите си младия човек:
— Ха идете вие с Кочо при Ния Лазаровица. Тя сичко ще ти каже, тя е разбран човек.
Ния посрещна двамата мъже и с нищо не издаде изненадата си, но и уплахата си — защо идваха те, не й ли носеха лоши вести за Лазара? Георги Баболев я виждаше за пръв път, откакто се бе върнал от Виена, и отдавна вече не беше чувствувал такова силно желание да покаже своето европейско възпитание и блясък както сега. Той се поклони по стар, позабравен навик, пристъпи леко и почака да му подаде тя ръка, поклони се отново. Хубостта на Ния беше още в своята зряла сила, която сякаш нямаше да премине никога, но тя очарова и дори уплаши младия човек повече с усмивката си. Тая лека, приветлива усмивка не можа да скрие сдържаната скръб по бледото й, доста изтъняло лице, но цяло го озари с чуден блясък. Ния покани гостите да седнат, ала Георги Баболев не се реши Да седне преди нея, макар да не беше това по обичаите в Преспа, дето гостите са винаги на по-голяма почит.
— Не знам дали сте се научили — започна бързо-бързо младият човек (той почувствува непреодолимо желание да зарадва Ния), — но за да останат нашите преспанци в Битоля, вместо да отидат чак в Родос, както отидоха други нашенци, много помогна австрийският консул. Аз се познавам со секретаря му, другари сме още от Виена. Ама сега… затова съм дошъл аз, да видим дали не можем да извадим бачо Лазар и съвсем от затвора.
Бледността по лицето на Ния отеднаж се засили и пропълзя дори някъде зад крайчетата на ушите й, очите й потъмняха още повече и не мигваха. Георги Баболев продължи, но като че ли все избягваше нещо важно, обикаляше предпазливо около него:
— В Туркия сичко е възможно… Аз се върнах вчера от Битоля, моят приятел, секретарят на консула, сам ми заговори за нашите затворници Той може да накара консула пак да помогне. В Туркия сичко може — повтори той и най-сетне се реши да каже най-важното: — Ама пари требват, пари.
— Пари — рече тихо Ния. — Много ли пари са нужни?
— Ами… до триста лири. Те, моят приятел и консулът, не искат нищо за себе си… къде ще ги подкупиш них…европейци, ама за пашата ли са нужни тия пари, за председателя на съда ли… не знам, моят приятел не ми каза. Само това ми каза: „С около триста лири моят шеф — така нарича той консула — може би ще успей да извади от затвора Лазара Глаушев.“ Ния погледна с тъга девера си Кочо, който седеше търпеливо на стола срещу нея. После тя въздъхна: