— Къде ли ще намеря толкова пари, не са малко триста лири.
Георги Баболев седеше неподвижен на стола си, смирено бе навел очи с тъжно присвити вежди и по тясното му лице беше изписана неговата мисъл: „Дойдох да ви помогна от все сърце, да! Лазар Глаушев е народен вожд, страда за нашето общо отечество, пък аз също съм добър патриот. Но парите… това си е ваша работа.“ Ния не го и погледна и заговори направо на Кочо:
— Да видим за къщата… Да я продадем. Защо ми е къща, щом Лазар е в затвора.
Двамата мъже продължаваха да мълчат. Ния попипа леко челото си, поприглади машинално косите си над ухото:
— Да помисля, да помисля ден-два…
Георги Баболев стана и пак се поклони:
— Аз съм на разположение. Щом се намерят парите, веднага ще ги занеса на моя приятел в Битоля.
Вечерта, на връщане от чаршията, отбиха се при Ния дядо Стоян и Кочо.
— До петдесет лири ние с Кочо ще дадем за Лазе — рече старият Глаушев.
Същата вечер, като се прибраха мъжете и стана дума за Лазара, старата Глаушица излезе мълчаливо, прекоси улицата и влезе у Бенковци. Тъмнееше вече, но Бенковица не беше запалила ламба; Султана я завари да седи на тъмно в предната стая и да плаче. По това време Андрея Бенков се бе прибирал в къщи, старата му майка чакаше и сега умрелия…
— Смири сърцето си, Бенковице, сестро — проплака и сама Султана. При здрачната светлина, която идеше откъм прозорците, тя пристъпи и седна до разтъжената майка. Бенковица промълви:
— Изгори ме преголем огън мене, сестро… Ама ето, душа не излиза, само за мъки живея…
Стана тя да запали ламбата и Султана рече:
— За моя Лазе дойдох при тебе.
— Кажи, кажи що има, Султано…
— Искат ни триста лири, за да го пуснат. Ние немаме толкова пари, а Ния искала къщата да продава. Чакай, рекох, да те питам, ако имаш некоя пара.
Бенковица запали мълчаливо ламбата, едвам се виждаше лицето й, забулено в диплите на черната й кърпа. Тя сложи ламбата върху стряхата на огнището, подпря ръка там:
— За Лазара аз, нели знайш… Той ми е сега и мене син — потрепера отпадналият й глас. — Ще дам, колкото е нужно. До двеста или триста лири мога. Пари имам аз, ама къде ми са людете…
— Господ утеха да ти даде, сестро. Знаех си, че нема да ми откажеш.
— Как ще ти откажа! За Лазе. Мене нищо не ми требва…
Замина Георги Баболев за Битоля с триста лири, но Лазар Глаушев лежа още доста време в затвора. Пуснаха го късно през есента на 1881 година. Излязоха с него и другите преспанци. Така успя да нареди работата Георги Баболев със своя приятел в Битоля.
Не беше лесно за Лазар Глаушев да подхване отново работата си, отново да подреди целия си живот. Когато се завърна от Битоля, през къщата му се източи едва ли не цяла Преспа; всеки бързаше да го види, след толкова време, да го поздрави. В същото време той сядаше с Ния и Неда на трапезата си с черен, клисав хляб и чорбица едва ли не от гола вода и сол. В дюкяна му сега работеха други люде. Дойде да го види и калфата му — Илия. Като стана да си върви, почеса се по врата и току рече:
— Бачо Лазаре… ти знайш… имам да вземам от платата си една лира… ако можеш да ми я дадеш, че…
Смути се Лазар, позачерви се дори, като да беше откраднал тия пари. И каза с мъка:
— Ще ме почакаш малко, Илия.
Бенковица дойде да го види още същия час, когато се върна. Прегърна я Лазар, просълзи се и той с нея за другаря си, за Андрея. После й каза:
— Ти ме спаси, майчице, тоя път Ти ми си втора майка.
Няколко дни след това той пък отиде да я види. На излизане й каза:
— Пари аз сега немам, но от мене, майко Бенковице, нема да ти се загубят.
— Що говориш! Мене пари не ми требват. Нищо не ми требва. За хлеб нема да умра… нивици, лозе, пък и некоя пара имам още. Да знайш, сине: като умра, сичко на училището ще остане. За душите на Климента и Андрея.
Лазар й дължеше двеста и петдесет лири — толкова бе дала тя за освобождението му, — но сега виждаше че ги дължи не толкова на нея, колкото на училището, на паметта на Климента и Андрея Бенкови.
Зимата чукаше на вратата, а животът в Преспа беше така нареден, че всеки, и най-бедният преспанец гледаше да я посрещне поне с петдесет оки брашно, с един товар дърва, с едно каче туршия. И за Неда си мислеше Лазар: станала, бе мома за омъжване, времето й минаваше. Поразпита тук-там дали не би купил някой къщата му. Никой сега в Преспа не искаше, никой не можеше да купува такава къща. Чаршията глъхнеше в безделие, пътищата пустееха, дошли бяха тежки дни за цялата страна и кой каквото бе успял да запази в ръцете си, връзваше го в три възела. А Георги Баболев му рече: